Пол Сюлицер - Fortune

Един от шестимата въоръжени пазачи в униформа с емблемата на „Белият слон“ ни спира на границата на първата охраняема зона, заобиколена с временна ограда. Разпознава ме, отваря и веднага след влизането ни затваря импровизираната порта, грубо скърпена от дъски и парчета метална мрежа. Подхвърля, че той и приятелите му току-що сварили кафе, тъй че, ако искам…

И в следващия миг започва да подскача на един крак, стиснал с ръце левия си глезен, поразен от традиционния ритник на Хайди. Обяснявам:

— Виждате ли, това ѝ е специалността.

— Би трябвало да я вземат в „Космос“ на мястото на Пеле…

— А какао нямате ли? — интересува се Хайди.

Ала явно иска просто да оправдае ритника си, тъй като тозчас хуква към постройките, увличайки подире си Марк-Андреа. И се започва — огромната безлюдна и диво кънтяща сграда буквално ги подлудява. Двамата заформят страхотна игра на криеница, в която аз, естествено, съм ловецът, а те — дивечът. Седемстотин и осемдесет стаи, две дузини апартаменти, плюс сервизните помещения, салоните, ресторантите и залите за спектакли, баровете и спортните съоръжения, към които трябва да се прибави и самото казино — скривалища, колкото щеш. Във възбудата си двете хлапета надават такива крясъци, че един от пазачите разтревожено дотърчава — решил, че е станала някаква злополука. Успокоявам го и той си отива. Пазачите охраняват обекта предимно отвън и на теория нямат работа в сградата, където минават само на оглед.

Накрая сгащвам моите две чудовища в един от апартаментите. Той е почти завършен и му липсват само мебелите. Мокетът и лампериите обаче са налице. Какъвто далеч не е случаят с повечето стаи — осветлението функционира, но стените и подовете са голи, а след като се опитвам да си измия ръцете, установявам, че водопроводната инсталация не е включена. Почти всички коридори са задръстени с рула мокети, електроматериали и кашони с тапети.

— Хайде да се качим на покрива — предлага Хайди.

Което ме блазни толкова, колкото и упражнение на трапец. Покрай морския вятър горе сигурно е такъв студ, че да ти замръзне бялата мечка.

— Искам на покрива — заявява заразилият се от идеята Марк-Андреа, който подкрепя с пещерен ентусиазъм всички предложения на тиролката, особено когато са идиотски (което не му пречи от време на време да я пердаши).

Всички асансьори са в движение. На път! Излизаме на покрива на мястото, където са устроили хеликоптерна площадка. Хващам хлапетата за ръка, за да им спестя евентуални палячовщини в близост до ниския парапет, и тръгваме по темето на „Белият слон“. Студът е наистина кучешки, но затова пък гледката е фантастична. Времето, доста мрачно при тръгването ми от Лонг Айлънд, сега съвсем се прояснило.

— Къде е Залцбург?

— Право пред теб. Плуваш, плуваш и когато чуеш гайди, значи си в Бретания, след което продължаваш пеша.

Атлантик Сити, както сочи и името му, е разположен на брега на океана и по-точно на края на един полуостров, гарниран отляво и отдясно с куп продълговати острови и островчета, ограждащи безброй малки заливи. Благодарение на вятъра този ден въздухът е толкова прозрачен, че погледът стига почти до безкрая. На юг различавам Делауерския залив, на север — поредицата от плажове, която се точи до Сенди Хук, сиреч, почти до Ню Йорк Сити, а червеникавосивата гъба в небето на запад сочи разположението на Филаделфия. За миг се поддавам на опиянението: Калтани или не, аз съм на покрива на МОЕТО казино и без никакви затруднения си представям как десетки милиони ламтящи от алчност мъже и жени се стичат тук от всички краища на хоризонта — от Вашингтон, от Балтимор, от Филаделфия, от Ню Йорк, отвсякъде — с едничката цел да пропилеят парите си в МОИТЕ игрални автомати или на МОИТЕ маси. Всъщност парите не са най-важното. Това, което ме опиянява най-много, е невероятното усещане за всемогъщество, за пълен успех — аз, Цимбали от Сен Тропе, яхнал своя Бял слон…

Хайди ме връща към действителността безапелационно и чисто по женски:

— Хайде, отиваме другаде.

— Отиваме другаде — повтаря веднага Марк-Андреа.

Слава Богу, остава ни да посетим само игралната зала и, естествено, Светая светих, моето любимо дете — противоатомното казино. А да не говорим, че покрай свирепия студ започвам да се превръщам в сталагмит. Асансьор, посока партера. Трябва да е някъде към единайсет, единайсет и половина.

— Сто милиона долара — обявява Хайди.

— И десет отгоре — допълва Марк-Андреа.