Пол Сюлицер - Fortune

… И накрая, защото въпреки външността си на сърдечен и дружелюбен плейбой, Корбер умее чудесно да си държи езика зад зъбите. О, за говорене, говори, или по-скоро се прехласва в онова лукаво дърдорене, което ми напомня един агент по недвижими имоти от Сан ФРАНЦИСКО, наречен Лам, комуто навремето изиграх няколко не особено приятни номерца, за да го накажа за участието му в присвояването на едно наследство (моето). Да, Корбер говори, но казва само това, което иска да каже. Несъмнено ме е проучил по същия начин, по който аз проучих него. Това ни най-малко не ме изненадва. Всъщност би ме удивило противното. Той се усмихва.

— Мога ли да бъда искрен с вас? Връщам му усмивката.

— Не си правете този труд, говорете както обикновено.

Той ме потупва по гърба; и то толкова въодушевено, че едва не ми счупва гръбнака: ама голям веселяк съм бил!

— Наистина сте ми много симпатичен, Франц. Можете да ме наричате Рик, естествено. Но едно ме безпокои. Знам, че сте изключително много зает с делата си в Атлантик Сити и…

— Ако се обвържа с вас, ще изпълня ангажиментите си.

Лукава усмивчица.

— Дори и да се наложи да се обърнете за помощ към добрите си арабски приятели… Да, в течение съм на връзките ви. Винаги се информирам за хората, с които възнамерявам да работя.

Какво пък, не е лошо за увертюра. И атакувам.

— Именно за това става въпрос. Преди да продължим разговора, искам да уточня две подробности. Първата се отнася до китайските ми съдружници от Макао, с които държим казиното в Атлантик Сити. Независимо какви ще бъдат резултатите от преговорите ни, бих искал те да не узнават нищо за нашите планове. Разчитам на вашата дискретност.

Редно е да отбележа, че въпросната декларация си е чиста проба блъф. Всъщност изобщо не ми пука дали хубавата Миранда от Макао ще научи за моите „планове“ с Корбер. Причините са две: от една страна, нямам ни най-малко намерение да осъществя тези планове, особено откакто разбрах що за птица е Корбер; а от друга, първата ми грижа ще бъде самият аз да уведомя Макао за офертата на южноафриканеца и за отрицателния ми отговор. Така де, човек трябва да е много коректен със съдружниците си, особено когато са китайци! Не, в действителност искам чисто и просто — ако бих могъл да се изразя така — да създам у Корбер впечатлението, че вече ме държи в ръцете си и че в известен смисъл ще разполага с евентуално средство за шантаж или натиск…

Което може би ще го накара да стане по-приказлив.

— Рик, какво е точно ролята на Олифан в цялата тази история?

— Плащам му, за да представлява интересите ми в Съединените щати. И го бях помолил да ми потърси евентуален съдружник, което той и направи.

— Нищо друго?

Той много майсторски се прави на изненадан (но бих могъл да се закълна, че само се прави).

— Защо са тези въпроси? Да не ви е казал нещо, което ви безпокои?

— Защото Олифан поддържа особено тесни връзки с лица, които предпочитам да виждам единствено на снимка. И то само в краен случай.

— Ако е за това, веднага ще ви успокоя: самият аз нямам никакъв афинитет към хората, за които говорите. Виждате ли, в Южна Африка ние си имаме наши собствени гангстери и предпочитаме да не внасяме отвън.

Той говори, но не отговаря на въпроса ми. Поне не напълно. И е ясно, че на този етап от преговорите ни няма и да отговори. С други думи, трябва да представя още доказателства за интереса си към казината в ловните полета на племето банту.

Какво пък, да вървим. Така или иначе, досега никога не съм бил в Южна Африка.

Два дни по-късно сме в Кейптаун, след кратък престой в Кайро, от който решително започва да ми идва до гуша. Корбер живее в прекрасно имение, засадено с розови храсти и с тристагодишни дъбове, внесени от Европа. Градината гъмжи от екзотични, но доста недружелюбни птици. Мястото се нарича Лландуно и се намира в южната част на Тейбълската (или нещо подобно) планина, в подножието на хълмисто образувание, известно тук като Дванайсетте апостола. От четирите прозорци на стаята ми или по-точно на апартамента ми се разкрива фантастична панорама. Само че изобщо не ми остава време да ѝ се полюбувам — Корбер ме зарива с документация и организира среща след среща с банкери, архитекти, журналисти и дори с един етнолог, когото изслушвам най-невъзмутимо, докато ми обяснява, че съществуват три човешки раси: първо истинските бели като него и мен, сетне междинната раса, включваща цялата гама от арабите до южноевропейците (в тази категория той слага французите и баварците, но един Бог знае защо не и швейцарците), и накрая, естествено, автентичните цветнокожи, тъй наречените Kleurlinge. Буквално хлъцва, когато му светвам, че се казвам Цимбали и че майка ми е била еврейка. Единственото му утешение е, че баща ми е бил италианец, при това от Северна Италия.