Пол Сюлицер - Fortune

— И може би вече е.

— Не мисля. Разследването на Лаватер несъмнено е разтревожило Калтани. Но нищо не се случи и те би трябвало постепенно да се успокоят. Поне се надявам на това. Освен ако не ги нервира нещо, което ми е неизвестно. Засега се задоволяват да ви държат под око. И доказателство за това са двамата мъже, които ви наблюдаваха при пристигането ви завчера. Ако не предприемате нищо, те също няма да предприемат нищо. Мълчанието ви е вашата най-добра защита. Сега разбирате защо взех толкова предпазни мерки, за да се срещна с вас.

Незабавно се свързвам с Марк Лаватер. Мълчанието, с което той посреща получените от Англичанина сведения, е предостатъчно, за да си създам представа за сериозността на положението. Накрая казва:

— И съм пропуснал всичко това…

Явно има предвид собственото си разследване, чиято ограниченост и недостатъци Англичанина току-що е доказал.

— Марк, всеки си върши работата.

— Какво смяташ да правиш?

Нищо. Абсолютно нищо. Ако съществува друго решение, освен това да се преструвам на мъртъв, то несъмнено ми убягва…

— Може би Валхер знае истината — отбелязва Марк, все още под впечатление на разкритията на Англичанина.

— Да не вземеш да се срещаш с Валхер!

Обикновено Лаватер съобразява много по-бързо, ала явно е наистина малко объркан, тъй като пита:

— Но защо?

— МАРК! Или Валхер е в комбината, което означава, че една среща с него веднага би алармирала Калтани, или е почтен човек, чиято първа грижа ще бъде да предупреди полицията, че старият му приятел Баумер е бил убит!

— Имаш право. Не казвай нищо повече.

Избухвам.

— Напротив, ще кажа! Защото освен факта, че всяко официално разследване на смъртта на Баумер ще доведе до поставянето под въпрос на продажбата на „Белият слон“ и до блокирането на петдесетте милиона, които вече снесох, отгоре ми ще скочат и китайците!

Да се преструвам на мъртъв (в преносен смисъл).

Можех, разбира се, да се проявя като мил, добър, почтен Цимбали и лично да предупредя полицията. И да кажа: „Гос’ин полицай, едни лоши бандити ми продадоха един хотел, който преди това са откраднали.“ И какво щеше да стане? Като за начало американското правосъдие щеше да блокира моите пари и тези на китайците, за да се опита бавно и спокойно да прозре за какво по-точно става въпрос в цялата тази бъркотия. Това е нещо като мания, присъща на магистратите във всички страни: първата им реакция е да седнат (в преносен смисъл, Ваша милост) върху всичко, което може да бъде приведено в движение, и на първо място върху парите. И това щеше да се проточи с години.

А разполагате ли с някакви доказателства, господин Цимбали? Я ни докарайте този прословут английски детектив, за да му кажем две думички. Освен това, откъде ви хрумна, че достопочтените братя Калтани имат нещо общо с тази афера? (Не се съмнявам и за миг, че при осъществяването на подобна сделка Олифан е използвал куп дружества паравани, проследяването на които, ако изобщо е възможно, би отнело няколко века.)… Още повече че междувременно наемните убийци на Калтани биха могли преспокойно да ме гръмнат като заек.

Тъй че да се преструвам на мъртъв ми се стори единственото разумно решение. С надеждата, както каза Англичанина, че няма да се случи „нещо“, което би могло да „нервира“ братята Калтани.

Да се преструвам на мъртъв, но само привидно. Защото е повече от очевидно, че е изключено да остана вечно в такова състояние. И за момента виждам само две възможности за действие: първата — да помоля Англичанина да продължи разследването си, но в пълна тайна; и втората — да тръгна по следата, по която загадъчният Олифан сам ме насочи: Южна Африка.

Моля Розен да присъства на срещата ми с представителите на австрийското генерално консулство. Която минава доста добре. Австрийците — изключително симпатични, в интерес на истината — най-добросъвестно оглеждат къщата, разпитват Хайди без мен (това ме нервира), после пред мен; след това разпитват мен, задават въпроси на Сара, разговарят с Джими. Накрая си отиват. Ще изготвят доклад и задълженията им се ограничават с това. А после? Усмихват се все така мило: решението не вземат те. Едва-що са се отдалечили и аз се хвърлям към Розен:

— Джими, Хайди…

— Знам, Франц: може да остане толкова време, колкото пожелае. Но нещата не са толкова прости.

Вечната фраза на юристите, обясняващи ви, че не можете да направите това, което ви се иска да направите, та дори и да е почтено, етично и прочие, и прочие. Защото вече има нещо, което не мога да направя — да изведа Хайди от Съединените щати, където тя трябва да остане до изясняване на положението.