Пол Сюлицер - Fortune

Но едно е да проумея механизма на клопката, в която бях паднал, а съвсем друго да намеря начин да парирам удара, и то най-категорично. За момента обаче, докато пия неописуемо гадното кафе, все още не съм го намерил.

Казвам:

— Би ми било доста трудно да ви продам петдесет и един процента от дяловете на Слона. Разполагам само с петдесет.

— Ваша работа е да убедите китайските си съдружници.

Тонът на Джос Калтани е все така спокоен. Той не заплашва, а говори делово и ми прави „предложение, което не мога да отхвърля“. Олифан се е преместил — допреди малко той седеше от дясната ми страна и бе достатъчно леко да обърна глава, за да го видя. Сега се е настанил в едно кресло зад мен, с което несъмнено иска да ми каже: аз нямам нищо общо с цялата тази история, задачата ми беше само да ви доведа тук.

— Да допуснем… — обръщам се към Джос Калтани. — Да допуснем, че се поддам на шантажа ви.

— Нямате друг избор.

— Ако този филм стигне до застрахователната компания, със сигурност ще си имам големи неприятности. Но няма да бъда единственият. Застрахователите ще предадат филма на полицията, която незабавно ще поднови следствието, ако приемем, че вече го е приключила или го приключи в близките дни. И тогава тезата за умишленото предизвикване на пожара ще се потвърди. А този пожар сте го предизвикали именно вие, Калтани. Ще го разправям навсякъде, ще го крещя по улиците. И рано или късно ще бъдат открити неопровержими доказателства за това.

Двамата братя ме наблюдават невъзмутимо. Заплахата ми не им прави никакво впечатление. Всъщност на тях явно изобщо не им пука. Предполагам, че действителните подпалвачи не са били аматьори. И свидетелство за това е, че следователите на застрахователната компания най-вероятно ще останат с пръст в устата. Продължавам:

— Освен това…

И млъквам, сякаш поразен от гръм. Защото се канех да ги заплаша, че ще разкрия всичко за аферата Баумер. А е изключено да си позволя и най-малкия намек за разследването на Англичанина, което го помолих да поднови, но този път съсредоточено върху Валхер и Олифан. Рискувам живота си. Ако имам изобщо някакъв шанс да се измъкна от този капан, то този шанс зависи от два фактора: разследването на Англичанина и евентуално действията, които бих могъл да предприема срещу Олифан по линия на южноафриканските му връзки. Но и в двата случая трябва да мълча.

Да мълча. Двамата Калтани ме фиксират, изненадани от внезапното ми умълчаване. Чувам, че зад мен Олифан става и прави няколко крачки в стаята. Той влиза в зрителното ми поле, насочва се към една от остъклените врати и потъва в съзерцание на парка. Питам се дали е разбрал какви мисли ме мъчат. И изпитвам странното и необяснимо предчувствие, че е разбрал.

— Да, Цимбали?

Въпросът задава Джос Калтани. Все още не успявам да произнеса нито дума, което несъмнено ми се случва за първи път, откакто съм се пръкнал на бял свят. Давам си сметка за гледката, която представлявам — замръзнал неподвижно в креслото със зяпнала уста и треперещи ръце. Правя опит да се съвзема и на свой ред ставам и започвам да кръстосвам стаята като човек, който се задушава от гняв и изпитва непреодолимо желание да заколи първия срещнат. Минавам няколко пъти покрай Миши очички сред възцарилото се пълно мълчание. И както винаги, в най-неочаквания момент ме осенява мълниеносно прозрение, от ония, които в партия шах биха ви осигурили предимство с осем-девет хода напред — толкова ярко и мимолетно, че понякога са ти необходими часове и дори дни, за да вникнеш отново в логиката му. Иде ми да вия от яд, тъй като, едва-що докоснало ме, то започва да ми се губи и се налага да полагам неистови усилия, за да го задържа на повърхността на съзнанието си.

Накрая все пак успявам да се поокопитя. Обръщам се към мъжете, които ме наблюдават все така равнодушно, и казвам с глух глас:

— Добре. Ще се опитам да убедя китайските си съдружници да ми препродадат дяловете си.

— Не е достатъчно само да се опитате.

— Ще ми бъде необходимо малко време. От само себе си се разбира, че ще трябва да прескоча до Макао.

— Две седмици.

— Един месец.

— Днес е 4 март. Даваме ви срок до 20-и.

В мен става нещо невероятно: докато преговаряме, хванали се гуша за гуша, зачатъкът на идея, който внезапно изникна в съзнанието ми, продължава да препуска из главата ми — ту дяволски съблазнителна, ту безумно детинска.

— Един месец. В краен случай до 31 март. Но не и преди това. Защото ми е необходимо време, за да убедя китайците… (Импровизирам.) а и защото всички ние трябва да изчакаме заключението на застрахователната компания. Ако тя откаже да покрие щетите, вече няма да има нищо за купуване, тъй като „Белият слон“ може да бъде пуснат в действие само с помощта на допълнителна финансова инжекция от сто и петдесет милиона. Които аз нямам. Както и вие, всъщност.