Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Да. Напоследък ставам все по-рано, въпреки че си лягам късно. Няма смисъл да си губя времето в сън, тъй като рано или късно ще легна завинаги в сандъка. Най-приятно ми е призори. Има хладен ветрец, по тревата и дърветата виждам мънички капчици роса. Много е хубаво.

— Да сте видели нещо необичайно в понеделник през нощта?

Старецът натика салфетките в джоба си и енергично разтърка брадичката си. Сякаш искаше да я полира.

— Видях теб — ухили се той и посочи Пулър, а след това се извърна към Коул. — А после и нея. Бяхте тръгнали на обиколка из гората. Технически погледнато, това се случи във вторник рано сутринта.

— Издирвахме един човек. Стори ни се, че зърнахме някакъв мъж, който побягна бързо. Вие видяхте ли го?

— О, да — кимна Дъгет. — Тичаше бързо. Явно добре познаваше пътеката, която минава отзад.

— Но защо не ми го казахте, мистър Дъгет? — почти простена Коул.

— Ама това се случи, след като ме разпитахте. Щях да дойда да ви кажа, ако знаех, че има някаква връзка с убийствата. — Старецът замълча за момент, после тихо попита: — А има ли?

— Можете ли да опишете този човек? — пренебрегна въпроса му Пулър.

— Със сигурност беше мъж. Висок, но не колкото теб, синко. С широки рамене и гола глава. Млад, ако се съди по начина, по който се движеше. На лунната светлина успях да забележа някакви белези по ръката му. Черни, като от изгорено.

— Значи е бил по къс ръкав?

— По-скоро с потник.

— Имате добро зрение — похвали го Коул. — Особено предвид тъмнината и разстоянието.

— Благодарение на лазера — отвърна Дъгет и вдигна показалец към очите си. — След операцията виждам добре на повече от двайсет метра. А онзи беше по-близо.

— Местен ли беше според вас? — попита Коул.

— Не мога да кажа. Вече споменах, че знаеше пътя. Струва ми се, че ще мога да го разпозная.

— Кажи им и останалото, Джордж.

В стаичката връхлетя инвалидна количка, на която седеше възрастна жена с розов пеньоар и подути крака, напъхани в прекалено тесни чехли. Пулър забеляза, че на главата й има къса сива перука. Жената тежеше поне сто килограма и изглеждаше точно толкова болнава, колкото и съпругът й. Артритът обаче не й пречеше да управлява количката, която след две-три умели маневри спря на сантиметри от стола на Пулър.

— Аз съм Ронда, по-добрата му половинка — представи се тя.

— Джон Пулър, следовател — отвърна той и любопитно добави: — Споменахте „останалото“. Какво имате предвид?

Джордж Дъгет прочисти гърлото си и хвърли недоволен поглед към жена си.

— Други неща, които видях — промърмори той.

— Видяхме — поправи го тя и дари Пулър с тържествуваща усмивка. — Аз бях на прозореца.

— Защо? — попита Коул.

— Защото съпругът ми има навик да заспива, докато дими с раковите си клечки! Аз обаче не го изпускам от очи, защото като нищо може да се подпали.

— Никога не съм се подпалвал — с достойнство възрази Дъгет.

— Само защото вече петдесет и шест години се радваш на грижите на любяща съпруга! — отсече Ронда.

— А какво видяхте? — попита Пулър.

— Нищо особено — нервно отвърна Джордж.

— Напротив — изсумтя Ронда и се обърна към Коул. — Видяхме онзи полицай, дето го убиха.

— Лари Уелман? — разшириха се очите на Коул. — Какво правеше?

— Обикаляше около къщата и я оглеждаше.

— Това му е работата. Беше дежурен.

— Видяхте ли го да влиза вътре? — попита Пулър.

— Не.

— Сам ли беше?

Ронда кимна.

— Колко беше часът? — обади се Коул.

— Някъде между дванайсет и половина и един. Джордж беше изпушил четири от своите ракови клечки, а когато пуши, той никога не бърза.

— Престани да ги наричаш ракови клечки! — сопна й се Дъгет.

— О, моля за извинение, докачливко. Е, добре, нека кажем, че Джордж беше изпушил четири пирона от ковчега си. Това означава, че часът е бил някъде около един след полунощ.

— Търпял съм я цели петдесет и шест години, представяте ли си? — изръмжа Дъгет. — Цяло чудо е, че не съм я убил!

— Продължавайте, госпожо — рече Пулър.

— Джордж ще продължи, защото след това ми се наложи да отида до тоалетната.

— Чакайте малко — обади се Коул. — Уелман не ви ли забеляза, докато пушехте на верандата?

— Бях се излегнал на пейката — поклати глава Джордж. — А задната веранда гледа към къщата на Халвърсън.

— Как тогава изобщо сте видели каквото и да било? — бързо попита Пулър.

— Надничах през страничната облегалка, но без да ставам. Никой не можеше да ме види. Освен това вече бях изгасил цигарата.