Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Трябва да приемем, че е някъде в околностите на Дрейк, тъй като не е имал навик да си прави екскурзии из района.

Коул смачка пакетче захар и по масата се посипаха ситни кристалчета. Тя побърза да ги събере с длан и да ги изсипе в чинийката си.

— Допускаш ли, че Рейнолдс е работил върху нещо, което не е свързано с Дрейк? — попита тя. — Може би става въпрос за проби, взети от окръг Колумбия.

— Едва ли — поклати глава Пулър. — Особено след онова, което научих във Вашингтон.

— Ами тогава приключвай със закуската и да се махаме от тук, за да можем да поговорим.

— Добре, но ще се отбием и в участъка. Трябва ми факс, за да изпратя този доклад на едно-две места.

Платиха сметката и се качиха в патрулката на Коул. Отбиха се в участъка и Пулър изпрати доклада за почвените проби до Джо Мейсън във Вашингтон и до Кристен Крейг в Армейската криминологична лаборатория.

Когато отново седнаха в патрулката, Коул извърна глава към него. Беше с униформа и кобурът затрудняваше движенията й.

— Хайде, Пулър, време е да изплюеш камъчето — обяви тя. — И гледай да не пропуснеш нещо.

— Разполагаш ли с право на достъп до секретни материали? — попита той.

— Вече знаеш, че не — сопнато отвърна тя. — Имах ограничено право на такъв достъп, докато бях в щатската полиция, но то едва ли ще задоволи твоите приятели на федерално ниво.

— Ще го имам предвид — кимна Пулър. — По принцип всичко, с което разполагам, попада в графата поверителна информация, а това означава, че ако го споделя с теб, със сигурност ще ми изпържат задника.

— Ще го имам предвид — имитира го Коул. — Но трябва да знаеш, че няма да кажа на никого.

— Дики Строс и дебелото му приятелче бяха в „Яслата“ и не сваляха очи от нас — каза Пулър, извръщайки глава към заведението.

— Заедно с половината население на Дрейк — добави Коул.

— Все още не сме проверили евентуалните му връзки с Тредуел.

— Така е. Но в момента най-важното е да поговорим.

— В такъв случай потегляй. Предпочитам да съм в движение по време на онова, което възнамерявам да ти кажа. Карай на изток.

— Защо?

— Защото, след като чуеш всичко, най-вероятно ще пожелаеш да караш неспирно чак до океана.

Трябваше му почти час, за да информира Коул за повечето от нещата, които се бяха случили във Вашингтон. Съобщи й за интереса на МВС, но не й каза за вероятността Дрейк да е мишена на евентуална терористична клетка, която действа в района. Не го направи, защото постът й я задължаваше да обяви тревога в окръга, а това щеше да ликвидира шансовете на Мейсън да закове онези типове, които общуваха помежду си на кодиран дари.

Но в интерес на истината беше доста изкушен да й каже.

— Нямаше да е зле, ако бях информирана за тези неща по-рано — въздъхна Коул. — Онези във Вашингтон винаги ли прибягват до подобни игри?

— За тях не са игри, а по-скоро раздвоение. И на всичкото отгоре не знаят на кого да вярват.

— Няма да издържа и пет секунди в подобна ситуация — поклати глава тя. — Никак не ме бива в колективните игри.

— Може би ще откриеш, че не е така.

— Изключено. По-скоро ще гръмна някого. А сега накъде?

— Към местопрестъплението. Искам да проверя нещо, което ми хрумна по време на обратния полет.

Пристигнаха точно в момента, в който Лан Мънро излизаше от къщата на Халвърсън. На колана му се поклащаше комплект за събиране на веществени доказателства.

— Добре дошъл, Пулър — широко се усмихна той и тръгна към него с протегната ръка. — Радвам се да видя, че във Вашингтон все пак не са те изяли жив.

Пулър се обърна към Коул.

— Винаги ли сте толкова дискретни с информацията? — тихо попита той.

— Приключи ли тук? — подхвърли Коул на Мънро. Явно се чувстваше неловко от въпроса.

— Да — кимна младежът и натовари оборудването си в колата. — Можем да отменим карантината.

Пулър насочи вниманието си към патрулката пред къщата. Зад волана седеше един от полицаите на име Дуейн, който нервно изхвърли фаса си през отворения прозорец.

— Нямат право да пушат по време на дежурство, но Дуейн се опитва да ги откаже — започна да обяснява Коул. — Аз най-добре знам какво му е в момента…

Пулър изведнъж тръгна напред и тя остави изречението си недовършено.

— Хей! Къде тръгна?

Пулър отмина дома на Халвърсън и се качи на задната веранда на съседната къща. Беше скована от дебели греди, отдавна изгубили цвят от слънцето и вятъра. На няколко метра по-нататък започваше гората.