Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Саманта Коул — подхвърли в един момент Мейсън. — Актив или пасив?

— Актив.

— Добре е да го знам.

— Какво ви е предчувствието за всичко това?

— Ужасно — отвърна Мейсън, гледайки право пред себе си. — Боя се, че ще е по-страшно от Единайсети септември.

В следващия миг той свърна в някакво разклонение на коридора и изчезна.

Пулър продължи да крачи напред.

В момента това беше единствената възможна посока.

Пулър потегли направо към жилището на Рейнолдс във Феърфакс Сити, разположено в стар квартал със скромни къщи. По всяка вероятност полковникът беше прехвърлян във Вашингтон и обратно в провинцията поне няколко пъти по време на дългата си кариера. Много държавни служители изпитваха сериозни финансови затруднения поради факта, че нерядко им се бе налагало да продават домовете си на безценица, а после да купуват други на значително по-високи цени. Пулър нямаше представа за финансовото състояние на Рейнолдс, но стигна до заключението, че неслучайно е пожелал да се прехвърли в частния сектор като компенсация за ниската си заплата през всичките години в армията.

Два часа по-късно Пулър вече седеше в дневната на празната къща и държеше в ръце голяма снимка на семейството. Както винаги той предпочиташе да се придържа към правилата на криминологичния оглед и да работи с ръкавици, въпреки че домът на Рейнолдс вече бе обработен от експертите на МВС.

Хората на снимката изглеждаха щастливи, нормални… живи.

Но вече не бяха такива. В стаята на момчето имаше комплект стикове за голф, а стаята на момичето беше облепена с плакати на плувци и тенисисти. Навсякъде се виждаха снимки на Матю и Стейси, направени в различни военни гарнизони или по време на ваканция, когато бяха отдадени на любимите им занимания — ветроходство, гмуркане и плуване в компанията на делфини. Децата бяха снимани на тенискортове и баскетболни игрища. Дъщерята в абитуриентска рокля, синът — като малък, гушнат от таткото във военна униформа. Израженията им бяха лесни за разгадаване.

Таткото беше получил поредното назначение. Синът не беше доволен и се притискаше в него с отчаяна сила, сякаш за да го задържи колкото се може по-дълго.

Пулър върна снимката на мястото й, излезе от къщата и заключи входната врата. Седна в колата и отправи поглед към дома, в който вече нямаше кой да живее. Разбира се, след известно време щяха да го обявят за продажба, вещите щяха да бъдат разпилени и семейство Рейнолдс щеше да остане да живее единствено в спомените на роднини и приятели.

Той потегли към апартамента си, където напълни една голяма раница с чисти дрехи. Стигна там доста късно и прекара няколко минути в компанията на Дезо, обмисляйки за пореден път събитията от дългата вечер. Не пропусна да си запази място за първия сутрешен полет до Чарлстън, тъй като не успя да хване късния тази вечер.

По всичко личеше, че Карсън е на път да се окаже по-права, отколкото беше допускала. Но едновременно с това и грешеше. Наистина се случваше нещо голямо, но тя и Рейнолдс съвсем не бяха единствените хора, които го знаеха. Беше убедена, че е допуснала фатална грешка, обръщайки се към властите, но на практика те бяха в течение на причините, довели до смъртта на Рейнолдс. А фактът, че беше избито цялото семейство, сочеше, че МВС едва ли ще е в състояние да му окаже помощ, в случай че се наложеше някой да му покрие гърба. Освен това те все още бяха в неведение по отношение на онзи подслушан разговор.

Ръката му машинално галеше ушите на Дезо, докато той се питаше каква част от всичко това може да сподели със Сам Коул. Или беше по-добре да мълчи? Официално отговорът на този въпрос изглеждаше прост: малка част или най-добре никаква. Неофициално нещата изглеждаха далеч по-сложни. Той мразеше да държи хората в неведение за опасностите, които ги очакват. Но за това щеше да помисли по-късно, по време на краткия полет до Чарлстън и дългото шофиране до Дрейк.

Погледна часовника си. Предстоеше му нещо, за което предварително се беше погрижил. Иначе нямаше как да стане.

Набра номера. Свърза се последователно с няколко души, на които даде съответните обяснения. После в слушалката прозвуча познатият глас.

— Бях изненадан, когато разбрах, че си организирал това обаждане — каза Робърт Пулър.

— Исках непременно да поговорим.

— На Източното крайбрежие трябва да е доста късно.

— Да, късно е.

— Разговорът със сигурност се подслушва — подхвърли брат му, после с дълбок баритон добави: — Ало, чува ли ме добре дежурният по слухтенето? Питам, защото, ако има смущения от технически характер, ние с брат ми възнамеряваме да обсъдим някои детайли, свързани с унищожението на света!