Дэвид Балдаччи - Ден нула

Жената беше средна на ръст, на трийсет и няколко години, слаба и стройна, с къса тъмна коса и миловидно лице. Носеше очила с телени рамки и беше облечена в тъмносиня униформа. В дясната си ръка стискаше армейско кепе. Пулър не пропусна да забележи сребристите нашивки на младши лейтенант. Офицерите в американската пехота бяха два вида: произведени и назначени. Тази жена беше произведена, а това означаваше, че е по-старша от него. Заповедта й беше подписана лично от президента на САЩ, докато тази на Пулър — от министъра на отбраната. Ако някога бъдеше издигнат до старши офицер по назначение, неговата заповед също щеше да бъде подписана от президента. Но поради особената йерархична структура в армията, той пак щеше да остане по-младши по ранг от истински произведените офицери. За разлика от него те бяха завършили Уест Пойнт или някоя друга престижна школа. Той беше обикновен експерт и винаги щеше да си остане такъв, докато произведените офицери имаха възможност да стигнат до върха в кариерата си. Точно като онези, които командваха армията от доста време насам.

Жената надникна през остъклената врата.

Четири големи крачки бяха достатъчни на Пулър да застане до нея.

— Желаете ли да поговорим на спокойствие, лейтенант?

Тя рязко се завъртя. Единствено доброто военно обучение й помогна да потисне вика на изненада, заменяйки го с рязко поемане на дъх.

Тя вдигна глава да го огледа. Уставът не позволяваше на жените в униформа да носят токчета, по-високи от седем сантиметра. Тя се беше възползвала именно от тази височина, но въпреки това изглеждаше като дете до него.

Пулър не дочака отговор и очите му се плъзнаха към табелката с името, окачена на десния ревер.

— Лейтенант Стрикланд? Вие ли искахте да говорите с мен?

Очите му се плъзнаха вляво и огледаха орденските ленти. Нищо особено, както можеше да се очаква. Забраната за участие на жени в бойни операции силно ограничаваше възможностите им за военни отличия. Нямаше ли кръв, нямаше и слава.

Той забеляза как очите й се разширяват при вида на неговите ленти. Очевидно беше в състояние да оцени богатия му боен опит.

— Лейтенант Стрикланд? — повтори по-меко той. — Вие ли искахте да поговорим?

Тя срещна погледа му и поруменя.

— Съжалявам, не очаквах, че… Искам да кажа…

— Не обичам да ме намират, лейтенант — поясни Пулър. — Предпочитам аз да намирам.

— Да, разбира се. Вече се убедих в това.

— Откъде взехте телефонния ми номер?

— От познат на мой приятел.

— Предлагам да се качим горе, където ще можем да поговорим на спокойствие — каза той и посочи стълбите.

Намериха уединено място и се настаниха на протърканите кожени фотьойли. Пулър изчака малко, но жената мълчеше.

— Явно съм получил съобщението ви, лейтенант — подхвърли той.

— Наричайте ме Барбара.

— А към мен всички се обръщат на фамилно име. И така, получих съобщението ви…

— Разбрах, че разследвате убийството на Мат Рейнолдс.

— Може би вие сте негова колежка? Ако е така, някой е пропуснал да ме информира.

— Не съм му колежка, но го познавах добре.

— Били сте приятели?

— Повече от приятели. Той е служил с баща ми. Беше ми нещо като ментор и главна причина да постъпя в армията. Бях близка с жена му, познавах и децата му. Неведнъж съм ги гледала, когато бяха малки.

— В такъв случай приемете моите съболезнования.

— Много зле ли беше? Чух, че…

— Какво сте чули?

— Че са избили цялото семейство.

— Кой ви каза?

— Такива са слуховете. Не помня кой ми каза.

— Зле беше — кимна Пулър. — Доста зле.

— Ясно — промълви тя, измъкна кърпичка и избърса очите си. Ръката й трепереше.

— Както вече отбелязахте, разкриването на убиеца беше възложено на мен.

— Надявам се да успеете — каза с поукрепнал глас тя.

— За целта се нуждая от помощ, каквато и да е тя.

— Аз… Аз може би ще ви бъда полезна.

Пулър разтвори бележника си.

— Кажете ми всичко, което знаете.

— То не е чак толкова много. Знаех, че Мат и Стейси постоянно пътуват до Западна Вирджиния заради болните й родители. Водеха и децата, на които това никак не им харесваше. Бяха далеч от приятелите си и прекарваха лятото в някакво скучно градче. Но семейството си е семейство, а Стейси беше много близка с майка си и баща си.

— Сигурен съм, че е било така — кимна Пулър.

— Мат заминаваше в петък и се връщаше в неделя вечер, защото в понеделник беше на работа. Почти не пропускаше уикенд.