Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Той е виновен! — отсече Пулър-старши.

— Кой?

— Той!

— Не знам за кого говорите.

— Говоря за майор Робърт Пулър от ВВС. Онзи, който беше осъден за държавна измяна и е във военен затвор. Обвиняват мен за всичките му прегрешения! — Баща му млъкна да си поеме дъх и мрачно добави: — Ей тази мълва имам предвид. Нея разпространяват мръсниците!

Върху лицето на Пулър се изписа разочарование. Брат му беше осъден доста време след пенсионирането на баща им, но това явно не му пречеше да го обвинява за несбъднатата си мечта. На бойното поле Пулър-старши никога не беше бягал от отговорност, но извън него се преобразяваше — ставаше дребнав и отмъстителен, несправедлив и жесток дори към синовете си.

При нормални обстоятелства Пулър не пропускаше да му каже няколко успокоителни думи на тръгване. Най-вече свързани с измислената игра, препоръчана от психиатрите.

— Къде отиваш, командире? — подвикна след него баща му.

Той не отговори.

— Командире! — изрева гневно Пулър-старши. — Никой не те е освободил!

Пулър продължи да крачи към вратата. Излезе в коридора и се насочи към изхода. Зад затворените врати лежаха възрастни, болни и умиращи бойци, които бяха дали всичко от себе си за просперитета и сигурността на страната си. Измина стотина метра, но крясъците на баща му още се чуваха. Очевидно нямаше никакви проблеми с белите си дробове.

Напусна болницата, без да се обръща назад.

Край на времето за семейството.

Предстоеше му посещение във Военноморския клуб.

Стар.

С впечатляваща архитектура.

Ефикасно управляван.

Това си мислеше Пулър, докато крачеше към Военноморския клуб на Седемнайсета улица, в сърцето на Вашингтон. Кимна на портиера и влезе. Изкачи стъпалата, които водеха към салона, спря и се огледа. Все още носеше зелената униформа, макар че армията вече я подменяше с новата в синьо. Това беше един вид завръщане към корените. По време на Войната за независимост Континенталната армия беше използвала сини униформи, за да се различава от червеното облекло на бойците от британската войска. По-късно, по време на Гражданската война, синьото бе станало официалният цвят на армията на Съюза.

Две мащабни войни. Две велики победи. Военните обичаха да се възползват от отдавна отминали успехи.

Обикновено Пулър обличаше бойната си униформа само по време на военни празници. А парадната — още по-рядко и никога по време на разпити. Добре помнеше презрението в очите на удостоените с подофицерски чин, които разпитваше в качеството си на старши сержант на редовна служба. Откакто беше станал следовател обаче, това никога не се случваше. Освен това младшият армейски състав имаше право на адвокати, които само чакаха да зърнат униформата му, за да внесат официално оплакване за умишлено въздействие върху клиентите им чрез звание и чин. Всичко това го беше научило да използва предимно цивилни дрехи. Но тази вечер беше специална и заслужаваше друго облекло.

Основният ресторант се намираше вдясно от стълбите, а вляво беше рецепцията. Пулър продължи нагоре по стълбите.

Нарочно беше дошъл по-рано. Винаги беше предпочитал той да намира хората, а не те него.

На втория етаж спря и се огледа. Тук имаше помещения за срещи и места за хранене. На третия етаж се помещаваше библиотеката с прочутата надупчена от куршуми маса, използвана като щит от американските войници по време на някаква престрелка в Куба преди повече от сто години.

Но на втория етаж имаше и още нещо, което привлече вниманието на Пулър.

Бар.

Зад остъклената врата седяха четирима мъже. Един с армейска униформа, друг от военноморския флот, плюс двама цивилни с костюми и разхлабени вратовръзки. Всички се бяха надвесили над някакви документи. Вероятно делова среща, която завършваше в бара.

Беше очевидно, че никой от тях не е авторът на тайнствения есемес.

Пулър се огледа за наблюдателен пункт и го откри почти веднага. Тоалетната в дъното на коридора имаше нещо като малко антре с отворена врата и голямо огледало на насрещната стена. Пулър се изправи пред него и установи, че входът на бара се вижда отлично.

Тактиката беше ясна: ако някой тръгнеше към тоалетната, той щеше да се направи, че излиза. При обратния случай щеше да оправя униформата си пред огледалото или просто щеше да мърмори нещо в мембраната на телефона си.

Погледна часовника си.

Точно седем.

После я видя.

Беше в униформа, както очакваше. Допусна подобен вариант още докато изучаваше краткия текст на дисплея. Военните винаги бяха лаконични и точни. Това бе важна част от обучението им.