Дэвид Балдаччи - Ден нула

Мащабната реновация на Пентагона беше започнала още в края на миналия век. По ирония на съдбата самолетът на „Америкън Еърлайнс“ се беше забил в първото напълно обновено крило. Днес, повече от десет години след нападението, ремонтът на цялата сграда бе почти завършен и тя изглеждаше по-солидна от всякога.

Пулър се загледа в децата, които играеха на площадката. Тя беше част от специалния Детски център, създаден за удобство на хилядите служители в Пентагона — много от тях млади семейни хора. Стана му някак по-леко от гледката на момченцата и момиченцата, които се спускаха по пързалките или яздеха кончета на пружини. Но притеснението му оставаше. Все още нищо не го беше приближило до залавянето на убиеца или убийците.

Джиесемът завибрира в джоба на панталона му и той го извади. Съобщението беше кратко, но интригуващо: „19:00 ДОВЕЧЕРА ВЪВ ВОЕННОМОРСКИЯ КЛУБ. АЗ ЩЕ ВИ НАМЕРЯ“.

Нямаше представа кой е авторът, но явно знаеше как да се свърже с него. Прибра телефона и погледна часовника си. Имаше достатъчно време. И бездруго беше решил да отскочи до клуба, преди да потегли обратно на изток. Стъпи на газта и не след дълго Пентагонът изчезна от огледалото за обратно виждане.

— Какво правиш тук, командире?

Пулър тракна с токове и застана мирно.

— Явявам се по ваша заповед, сър.

Баща му седеше на стола до леглото. Беше облечен с долнище на пижама, бяла тениска и пристегнат в кръста бледосин памучен халат. Дългите му кльощави крака бяха обути в чорапи и чехли. Преди време беше висок метър и деветдесет, но годините му бяха отнели поне пет сантиметра от тях. Вече не стърчеше над всички, но и бездруго му се случваше все по-рядко да стои изправен сред хора. На практика баща му почти не напускаше болничната си стая. Остатъците от косата му бяха снежнобели и образуваха полукръг около голото теме.

— Свободно — заповяда Пулър-старши.

Пулър се отпусна, но остана прав.

— Как мина пътуването до Хонконг, сър? — попита той.

Мразеше тази игра, но докторите твърдяха, че така е по-добре. По принцип нямаше вяра на психиатрите, а и търпението му започваше да се изчерпва.

— Самолетът спука гума, докато рулираше. За малко да се забием в блатото.

— Съжалявам, сър.

— Аз още повече, командире. Имах нужда от малко разнообразие.

— Да, сър.

Най-силно впечатление му направиха очите на стареца. Преди години в армията се говореше, че Пулър-старши може да те убие с поглед, в случай че не си изпълнил заповедите му. Сега обаче очите му бяха различни. Не безжизнени, но различни. Все така сини, но някак равнодушни и блуждаещи. Пулър огледа малката стаичка, която по нищо не се различаваше от стотици други като нея. Заключението му беше, че в много отношения баща му вече е мъртъв.

— Някакви заповеди, сър? — попита той.

По принцип Пулър рядко получаваше отговор на този въпрос, но въпреки това го задаваше при всяко посещение. Този път обаче отговорът прозвуча изненадващо.

— Всичко свърши, командире.

— Сър?

— Свърши. Точка. Край.

— Не ви разбирам, сър. — Пулър направи крачка напред.

Баща му седеше с клюмнала глава. Обърна се да го погледне и очите му проблеснаха като бучки синкав лед, изложени на слънчева светлина.

— Мълвата — прошепна той.

— Мълвата?

— Човек трябва да внимава с нея. Тя е пълна глупост, но в крайна сметка те настига.

Май към списъка със заболяванията му трябваше да се прибави и параноята. А кой знае, може би тя открай време го мъчеше.

— Кой ще ви настигне, сър?

Баща му махна нехайно, сякаш враговете вече бяха тук.

— Важните хора. Мръсниците, които командват армията.

— Не мисля, че някой ви преследва, сър — поклати глава Пулър.

— Напротив, командире.

— Но защо, сър? Вие имате три звезди на пагона!

Осъзна се, но вече беше късно. Баща му се беше пенсионирал като генерал-лейтенант — едно отлично постижение за всеки офицер. Но Пулър-старши беше един от малцината, които трябваше да стигнат до самия връх благодарение на своите забележителни постижения.

В цялата армия бяха наясно, че този човек е трябвало да получи и четвърта звезда, но най-вече онова, за което мечтае всеки истински воин — медала на честта. Никой не се съмняваше, че го беше заслужил по бойните полета на Виетнам. За съжаление в армията държаха сметка не само за победите в боя, но и в политиката. Пулър-старши обаче беше имал конфликти с всички хора, от които зависеше кариерата му. По тази причина четвъртата звезда и медалът на честта бяха останали само мечта.