Дэвид Балдаччи - Бягството

— Имаш ли врагове?

— Че кой няма?

— Имах предвид личен враг.

— Не мисля — отвърна тя и отлепи гръб от облегалката. — Защо питаш?

Пръстите на Пулър леко забарабаниха по кормилото. Гледаше право напред.

— Получих един есемес.

— За какво?

— За теб.

— Какво за мен?

— Че не си тази, за която се представяш, и че не бива да ти се доверявам.

Нокс погледна встрани.

— От кого е този есемес?

— Не знам. Набрах номера, но никой не вдигна. Ще се опитам да го проследя, но предполагам, че ще се окаже телефон с предплатени минути. Всъщност бих се изненадал, ако не е така.

— Значи затова беше толкова кисел цялата сутрин?

— Да.

— Вярваш ли на предупреждението, въпреки че не знаеш кой ти го е изпратил?

— Вече не знам на какво да вярвам.

— Глупости! Разбира се, че си повярвал. Въпреки нападението на онази уличка, където и двамата за малко не бяхме убити.

— Ако съм повярвал, щях да предприема нещо. И изобщо не бих ти казал за есемеса, по дяволите!

— Но не го направи веднага, нали?

— Никой не е съвършен — сви рамене той.

Нокс кръстоса ръце и се облегна назад.

— Аз със сигурност не съм — обяви тя.

— Какво те тревожи? Разполагам с достатъчно време, за да те изслушам.

— Нямам какво да ти кажа.

Изминаха няколко километра в мълчание.

— Може би някога ще мога.

— Това е добре.

— Есемесът вероятно ще се окаже верен. Не съм такава, за каквато се представям.

— Есемесът няма значение — каза Пулър. — И с него, и без него никога не съм допускал, че си тази, за която се представяш, Нокс.

Тя го стрелна с поглед.

— Но тогава защо…

— Да оставим нещата такива, каквито са — прекъсна я той. — Поне засега.

— Не те разбирам. В момента, в който си помисля, че съм те разгадала, ти ми свиваш поредния номер.

— Нали сама каза, че съм предвидим?

— Вече започвам да разбирам, че не си. Поне не напълно.

— Добрият боец никога не спира да се учи.

Тя отново се отпусна на седалката и затвори очи.

— Прочете ли писмото на баща си?

— Да.

— И?

— Помогна ми да проумея, че никой от нас не е този, за който се представя. А сега поспи. Ще те събудя, когато пристигнем.

Няколко минути по-късно дишането й стана равномерно, а ръцете й се плъзнаха встрани от тялото.

Дъждът се усили, вятърът също. Това принуди Пулър да стисне волана с две ръце.

Когато най-лошата част премина, умът плавно разпредели вниманието му между шофирането в условията на буря и писмото на баща му.

Може би имаше някаква надежда, ако Пулър-старши действително е вярвал в това, което беше написал.

Много му се искаше брат му да беше прочел тези думи.

Шест часа по-късно наближиха Вашингтон и Пулър внимателно побутна Нокс.

Тя се събуди веднага. Спокойна, уверена и готова за действие.

— Не се сетих да те попитам къде ще отседнеш — каза той.

— Можеш да ме оставиш пред хотел „Дабълю“ в центъра. Намира се на лесно място, а аз съм била там и преди.

— На две крачки от Белия дом. Да не би да имаш среща с президента?

— Не, това не влиза в днешната ми програма — отвърна тя.

Пулър я погледна. Начинът, по който изрече тези думи, звучеше съвсем сериозно.

— Добре, ще те закарам — каза той.

— А ти? — изгледа го тя.

— Ще отскоча до Куонтико да си взема чисти дрехи и някои други неща. И ще се обадя в службата.

— Аз ще го направя от хотела.

— Питам се как ще приемат факта, че си стреляла срещу двама души, единият от които е мъртъв?

— Според мен добре, особено ако обърнат внимание на алтернативата — отвърна тя. — Но това едва ли ще ме спаси от попълването на купища формуляри и писането на доклади. Рано или късно ще трябва да се върна в Канзас и Северна Каролина, за да свърша тази работа.

— Надявам се, че ще открият онзи, по който стреля в Шарлът.

— Това би ми помогнало. Може би ще се окаже, че е умрял в някоя от съседните улици.

Телефонът на Пулър отново изпиука. Той провери дисплея, докато чакаха на червен светофар, а след това го прибра в джоба си.

— Нещо важно? — погледна го тя.

— Генерал Райнхарт и господин Шиндлър настояват за среща.

— Къде?

— Те също са се върнали на изток и предлагат вечеря във Военния клуб. В осем и половина. Ще дойдеш ли?

— Не мисля, че искат да се срещнат с мен — каза Нокс.

— Това изобщо не ме засяга. Ти си част от моя екип и по тази причина трябва да присъстваш и да докладваш.

— Чувала съм, че Райнхарт е голямо куче.

— Такъв е всеки, който се бори за четвърта звезда на пагона — сви рамене Пулър. — Ще се наложи да облека униформа. Мога да те взема малко след осем и да отидем заедно. Как ти звучи това?