Дэвид Балдаччи - Бягството

После провери досието на Сюзан Ренълдс.

И нещата изведнъж се получиха. Сякаш търкането на две сухи пръчки най-после беше произвело огън.

Ренълдс беше назначена в РНП едновременно с Картър. В момента и двамата служеха в Центъра за контрол на ОМУ.

Бяха ли го натопили с фалшивите обвинения, за да не получи следващото си повишение? И защо, ако е така? Кой беше заел неговото място там?

Нещо изпълзя от дъното на паметта му. Той направи бърза справка с компютъра, за да бъде сигурен. Вече нямаше право на никакви грешки.

Това, което се появи на екрана, направи подреждането на пъзела много по-лесно. Картър, Ренълдс и този човек.

Мястото на Робърт в „Болинг“ бе заето от полковник, който впоследствие е бил повишен в бригаден генерал. Същият, чиято кариера и живот бяха приключили преди няколко дни в Канзас.

Тимъти Дофри.

Джон Пулър отвори писмото на баща си едва след като се прибра в стаята си. Седна на стола и го прочете, а след това още веднъж. Накрая, като всеки прилежен боец, го прочете още два пъти.

Остави телефона и се втренчи в отсрещната стена. Никога досега не беше си представял, че баща му може да бъде толкова убедителен в писменото слово. Той умееше да издава заповеди като никой друг — кратки, без никакви възможности за погрешна интерпретация. Истински Юлисис Грант на своето поколение. Но писмото до военния съд беше нещо съвсем различно. Страстно, убедително. Толкова необичайно, колкото и неочаквано.

Пулър никога не беше имал възможност да опознае тази страна от характера на баща си. Както и всички останали, включително брат му. Най-вече брат му. Баща им никога не прости на Джон, че се е отказал от офицерска кариера, но Робърт, в качеството си на офицер, изпита на гърба си цялата му злоба. Джон беше само един прост боец с пушка, чието място беше в окопите. Беше се сражавал за страната си и беше получил своите рани. В очите на баща си той беше обикновен войник, син на войник. Но отношението към Робърт беше по-различно. Баща им го наричаше „авиатор, превърнал се в машинописка“.

Но в това писмо Джон Пулър-старши беше опитал да открие най-подходящите думи, които биха убедили военния съд да даде на сина му възможност за живот вместо сигурна смърт. За целта беше използвал фрази, които Джон никога не беше чувал от неговата уста. Сякаш ставаше въпрос за две абсолютно различни личности. Но тези думи бяха там, изписани върху хартията с едрия почерк на стария генерал. За Пулър си оставаше пълна загадка как е успял да го постигне, докато болестта бавно, но неумолимо разяждаше мозъка му.

Прибра телефона в джоба си и започна да си събира багажа. Няколко минути по-късно освободи стаята и слезе при Нокс, която го чакаше във фоайето. Веднага забеляза умореното изражение върху зачервеното й лице.

— Май си ходила да тичаш, докато бях горе, а?

— Откъде разбра?

— Очите и лицето ти са зачервени.

— Може би съм пипнала нещо. Алергична съм към полени, а и спах само три часа.

— Ясно — каза той, докато крачеха към колата.

— Ще се оправя — забързано го увери тя. — Взех си лекарството. За него отскочих до аптеката преди малко.

— В такъв случай ще карам аз, а ти ще си почиваш.

— Благодаря ти.

Натовариха багажа и тръгнаха. От плътните тъмни облаци заваля ситен дъжд.

— Най-доброто време за спане. Слушаш как капките барабанят по покрива и неусетно се унасяш.

— Аха — промърмори тя, придърпа якето върху себе си и се облегна назад. — Впрочем къде отиваме?

— Обратно във Вашингтон.

— Защо?

— А защо не? Нима вече ти е домъчняло за Канзас?

— Никак. Според мен там направихме всичко, което можахме.

— Е, аз все пак трябва да се върна — каза той. — Да си прибера котарака.

— Още не мога да повярвам, че имаш домашен любимец. И то котарак. Същият, който най-невъзмутимо се протягаше до мъртвия Дофри, сякаш нищо особено не се е случило.

— Дезо не се поддава на напрежението, освен това е лесен за гледане, няма претенции — каза Пулър.

— Като собственика си?

— Може би затова се разбираме чудесно.

— Доста път ни чака до Вашингтон.

— Това не е проблем. Аз ще карам през цялото време, защото така мисля най-добре.

— Какво ни води там?

— Най-напред трябва да разберем повече за случилото се с Найлс Робинсън.

— Това звучи като план — каза тя и затвори очи.

Пулър излезе на магистралата и настъпи газта.

— Спиш ли вече, Нокс?

— Не. Още не.

— Извинявай.

— Какво щеше да ме питаш?