Дэвид Балдаччи - Бягството

Една кутия съдържаше документите, които щяха да му бъдат нужни — валидна шофьорска книжка, издадена в Канзас, две кредитни карти с още година живот и хиляда долара в брой, всичките двайсетачки. Чековата книжка най-отдолу беше свързана с активна банкова сметка с петдесет и седем хиляди долара, плюс натрупаните през годините лихви.

Кредитните карти автоматично покриваха всичките му разходи преди и по време на престоя му в затвора. Така плащаше наема за този склад, а също и останалите си текущи задължения. С фалшивата си самоличност Робърт беше правил дарения на домове за сираци, болници и напълно непознати хора, които по негова преценка бяха изпаднали в тежко положение. Това му струваше няколко хиляди долара, но го беше правил с убеждението, че е за добро. По-важната причина беше да поддържа сметките си активни чрез изграждане на достоверна кредитна история с периодични тегления. В противен случай финансовите институции със сигурност щяха да станат подозрителни към сметка, която изведнъж се активизира след две години бездействие. Той отлично знаеше, че всичко в тази страна се наблюдава — може би защото преди време самият той беше част от наблюдаващите.

Извади и последните неща, които му трябваха — деветмилиметров глок с две кутии патрони и карабина М4 с три кутии патрони. Законът в Канзас позволяваше притежанието на огнестрелно оръжие, а това означаваше, че когато то е видимо, разрешителното става излишно. Такова се изискваше само за скрито носено оръжие, но Робърт се беше снабдил и с него — съвсем редовно издадено от щата Канзас на фалшивата му самоличност, със срок на валидност още осемнайсет месеца.

Пъхна глока в кобура, прикрепен на колана, и облече дънково яке, което го прикри. Разглобената карабина влезе в специалното си куфарче, а то на свой ред — в сак. Сложи си ръчен часовник, който също извади от кутията — разбира се, след като го нагласи на точния час и дата. Слънчевите очила пъхна в горния джоб на якето.

Издирването му щеше да бъде мащабно. Това означаваше, че няма да има право на грешка, въпреки че предишният му външен вид вече беше история.

Робърт съвсем ясно си представяше хаоса в затвора, причинен от бягството му. Не беше напълно сигурен как точно са се развили нещата, но си даваше ясна сметка, че е един от най-големите късметлии на земята. Това топлеше душата му, понеже през последните няколко години късметът упорито го отбягваше. А в момента все още беше замаян от рязката промяна, настъпила в живота му съвсем внезапно. Само от него зависеше дали това ще продължи до логичния си край. А той беше човек на логиката. Някои хора твърдяха, че дори прекалява, и може би бяха прави.

Вероятно ставаше въпрос за ген, защото и баща му беше същият, а по единодушното мнение на близките им по-малкият му брат Джон беше най-логичният от тримата мъже в семейството.

Брат ми Джон, помисли си той. Как ли ще възприеме всичко това?

Братя от двете страни на решетките. А сега и братя, изправени един срещу друг. Чувството не беше приятно, но Робърт беше безсилен да го промени.

Прибра всичко на мястото му и насочи вниманието си към лаптопа. За щастие, той проработи, въпреки че батерията все още не бе заредена изцяло. Откачи кабела и го прибра в сака, в който вече беше сложил дрехи и тоалетни принадлежности. После го преметна през рамо, изгаси лампите и излезе. Спусна ролетната врата и се отдалечи с бързи крачки.

След кратък преход се озова пред закусвалня, която току-що беше отворила. Двама полицаи влязоха преди него. От уморените им лица личеше, че най-вероятно се връщат от работа. Робърт си избра маса максимално далече от тяхната. Скрил лице зад ламинираното меню, което сервитьорката остави на масата, поръча чаша черно кафе.

Тя му го донесе в нащърбена чаша и той го изпи на няколко големи глътки. Това беше първото му кафе извън стените на затвора за повече от две години. Без да се брои времето на предварителния арест преди началото на процеса. Премлясна доволно и разгледа менюто.

Поръча си горе-долу от всичко, което заведението предлагаше, а когато храната пристигна, започна да яде бавно, като се наслаждаваше на всяка хапка. Не че храната във ФВЗ беше гадна. Напротив, беше доста прилична. Но когато ядеш в килия от поднос, който ти е подаден през процеп в стоманена врата, тя има друг вкус.

Довърши бекона и препечената филийка и си поръча нова чаша кафе. Беше се хранил толкова бавно, че ченгетата отдавна бяха напуснали заведението. Което беше още по-добре. Това, което най-малко очакваше да види, бяха военните полицаи, които заеха местата им в момента, в който сервитьорката му донесе сметката.