Дэвид Балдаччи - Бягството

Тези думи бяха изречени с ясното съзнание, че в сравнение с него мъжете насреща му разполагат с цялата власт на света.

Генералът с едната звезда явно остана недоволен от реакцията му, но Райнхарт побърза да се намеси.

— Сигурен съм, че това може да се уреди, Пулър — рече той. — В днешно време едва ли има човек с униформа, който не дължи уважение на Джон Пулър-старши. — Погледна към Дофри и добави: — В дъното на този коридор има чакалня. Когато свършите, ще ни намерите там.

— Благодаря, сър.

Пулър влезе в стаята на баща си и побърза да затвори след себе си. Мразеше болниците. Беше прекарал доста време в тях. Там миришеше на чисто, но на практика имаше повече микроби, отколкото върху чинията на обществена тоалетна.

Баща му седеше на стол до прозореца. Някога Джон Пулър-старши беше висок почти колкото по-малкия си син, но с годините се беше смалил най-малко с пет сантиметра. Въпреки това си оставаше висок мъж, около метър и осемдесет и пет. Беше облечен в обичайната си напоследък униформа — бяла тениска, син панталон и болнични чехли. Остатъците от коса около голото му теме бяха снежнобели. Тялото му беше здраво и стегнато, с все още добре развита за годините му мускулатура.

— Здрасти, генерале — каза Пулър.

Почти веднага след поздрава баща му обикновено започваше с командите, убеден, че Пулър-младши е негов подчинен офицер, появил се да получи поредната порция заповеди. Но този път възрастният мъж запази мълчание и дори не го погледна, а остана извърнат към прозореца.

Пулър седна на ръба на леглото.

— Какво искаха от теб онези хора?

Баща му се надигна и почука с пръст по стъклото, за да прогони врабчето, което подскачаше на перваза. Пулър стана, пристъпи към него и погледна към двора на болницата.

Вече не помнеше кога за последен път баща му е излизал навън. Генералът беше прекарал по-голямата част от кариерата си под открито небе, в битки с врага. Нямаше нито едно поражение на бойното поле и едва ли някой би допуснал, че един ден ще бъде победен от собствения си мозък.

— Напоследък да си чувал Боби? — попита преднамерено провокативно Пулър.

Обикновено баща му изпадаше в ярост в мига, в който чуеше името на големия си син.

Сега единствената реакция беше някакво сумтене, но и това беше нещо. Пулър се изправи пред баща си и закри гледката му към двора.

— Какво те питаха онези мъже?

Брадичката на баща му бавно се повдигна и очите им се срещнаха.

— Изчезнал е — каза старецът.

— Кой, Боби ли?

— Изчезнал е. Дезертирал.

Пулър кимна. Технически погледнато, това беше неправилно, но той не винеше баща си.

— Да, наистина е изчезнал. Казват, че е избягал от ФВЗ.

— Глупости.

Думата беше произнесена спокойно, с равен глас. Като нещо, което е очевидно и не подлежи на съмнение.

Пулър коленичи до него, за да не трябва баща му да гледа нагоре.

— Защо да са глупости?

— Така им казах. Глупости.

— Добре де, но защо?

И друг път го беше хващал в подобни настроения, но напоследък те се случваха все по-рядко. Както беше казал Дофри, просветленията още бяха възможни.

Генералът погледна сина си с лека изненада, сякаш едва сега осъзнаваше, че не говори сам със себе си. Сърцето на Пулър се сви от изражението в очите му. Нима това беше единственото, което възнамеряваше да му каже днес?

Глупости?

— Само това ли им каза?

Чака отговора цяла минута. Но баща му затвори очи и дишането му стана равномерно.

Пулър излезе и тръгна към чакалнята, където бяха военните и мъжът с костюма. И тримата седяха на столове в празното помещение. Той седна до Райнхарт, генерала с три звезди на пагона. Инстинктивно прецени, че службата в един и същ род войски може би ще се окаже по-силна от физическата близост.

— Добре ли мина посещението при баща ви? — любезно попита Шиндлър.

— В неговото състояние посещенията рядко минават добре, сър — отвърна Пулър.

— Тук едва ли е подходящо място за обсъждане на подобни въпроси — обади се Райнхарт. — По-добре елате с нас в Пентагона, а след срещата ще ви осигурим транспорт, за да си приберете колата.

Пътуването продължи трийсетина минути, след което влязоха в един от паркингите на най-голямата административна сграда в света, която беше само на седем етажа, два от които под земята.

Пулър беше идвал в Пентагона безброй пъти, но все още изпитваше трудности с ориентацията. Многократно се беше губил из безкрайните коридори — най-често когато си позволяваше отклонение от предварително начертания маршрут. Но всеки, който бе имал работа тук, се беше губил поне веднъж. Тези, които отричаха това, просто лъжеха.