Дэвид Балдаччи - Бягството

— Още един въпрос, Пулър — обади се Дофри.

— Да, сър?

— Питали ли сте някога брат си дали всъщност е виновен?

Въпросът изненада Пулър, а той не обичаше да го изненадват.

— Да, веднъж — отвърна лаконично той.

— Какво ви отговори той?

— Нищо. Остана напълно равнодушен.

— А вие какво мислите? Виновен ли е?

Пулър не отговори веднага. Неговото мнение по въпроса беше без никакво значение, защото не можеше да промени нищо. Но тримата мъже насреща му очевидно очакваха с интерес какво ще каже.

— Не искам да вярвам, че брат ми е предател — отговори най-сетне той.

Тези думи бяха максималното, което беше готов да сподели, дори и пред висшестоящи офицери.

— Виновен е, Пулър — каза Дофри. — Защото военният съд го постанови с помощта на изобилие от доказателства. Вие може да не сте запознат с тях, но ние тук сме в течение.

— Това е всичко, Пулър — обяви Райнхарт. — Свободен сте.

Пулър напусна заседателната зала, питайки се какво, по дяволите, се беше случило току-що.

Трябваше да анализира подробно срещата в Пентагона и имаше нужда да я обсъди с някого. Извади телефона от джоба си и набра номера. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Чух — обяви без встъпления Джули Карсън. — Искаш да поговорим, нали?

— Да — отвърна Пулър. — Току-що бях при баща ми, а след това някакъв костюмар от СНС и двама генерали — единият от СВ, а другият от ВВС, ме подложиха на кръстосан разпит.

— Как се казва този от СНС?

— Джеймс Шиндлър. Даде ми визитка.

— А генералът от СВ?

— Арън Райнхарт, три звезди. Едър, със счупен нос и много къса коса. Почетните лентички на гърдите му са почти толкова, колкото на баща ми. Името му ми е познато.

— Аз също съм чувала за него, но не го познавам лично. Твърд като скала, прям и откровен, с невероятни връзки. В момента се е насочил към четвъртата си звезда. Дори се говори, че един ден ще стане началник-щаб на сухопътните войски. Кажи ми нещо и за летеца.

— Бригаден генерал с фамилия Дофри. Не ми каза малкото си име.

— Добре, ще видя какво мога да открия. Тези хора със сигурност фигурират в базата данни.

— Благодаря, Джули.

— Още нищо не съм направила.

— Вдигна ми, въпреки че знаеше за какво те търся. Можеше и да не ми обърнеш внимание. Сигурен съм, че новият ти пост в Тексас те държи заета денонощно седем дни в седмицата. Затова ти благодаря.

— Не е проблем. Държа момчета тук изкъсо и вече влизат във форма. Ще ти се обадя по-късно.

Пулър затвори и се облегна назад. В момента не мислеше за брат си, а за жената, с която беше разговарял.

Когато се запознаха, Джули Карсън беше генерал с една звезда на работа в Пентагона и имаше всички шансове да получи още две до края на кариерата си. Пулър се срещна с нея по време на разследване в Западна Вирджиния. Запознаха се като съперници, но няколко месеца по-късно се озоваха в едно и също легло. Това се случи, докато Пулър разследваше смъртта на леля си в Гълф Коуст, Флорида. В опит да му помогне Карсън за малко не намери смъртта си. Беше тежко ранена, но все пак оцеля. Пулър и до ден-днешен сънуваше кошмари за случилото се.

После тя получи втората си звезда и нов висок пост — командир на военна база в Тексас. Сбогуваха се с бутилка вино и италианска храна. Както обикновено, армията демонстрира своите невероятни способности да разделя онези свои служители, които по една или друга причина са се сближили. Той беше наясно, че най-вероятно няма да я види повече, или поне дълго време. Говореше се, че след Тексас кариерата й ще продължи някъде на тихоокеанското крайбрежие. Никой не можеше да знае какво ще се случи с нея след това. В момента Пулър беше доволен, че тя отговори на обаждането му. Защото се нуждаеше от приятел с генералски пагони.

Телефонът му иззвъня минути след като се прибра в апартамента си близо до Куонтико. Беше Карсън.

— Дано не се сърдиш, че ще говоря и ще ям едновременно — каза тя. — Днес времето ми беше разпределено така, че или трябваше да обядвам, или да пробягам осем километра.

— И ти избра бягането, нали?

— Не го ли правим всички? — отвърна тя.

Чу се потракване на прибори, последвано от бълбукането на някаква течност в чаша.

— Често ли си готвиш? — попита Пулър.

— Шегуваш ли се?

— Нищо подобно, адски съм сериозен — отвърна той, но в гласа му прозвучаха издайнически нотки.

— Готвя рядко, за съжаление на мама. Тя може да изпълни цялата къща с невероятен аромат. В гимназията тренирах три спорта. Едва сега си давам сметка, че съм го правила, за да мога да ям нейните ястия, без да надебелея. Може би това е причината изобщо да не се пробвам в кухнята — убеждението, че никога не мога да я достигна.