Дэвид Балдаччи - Бягството

— Питал ли си го някога дали наистина е виновен?

— Веднъж — призна Пулър.

— И?

— Не ми отговори.

— А сега е беглец. Човек не може да се измъкне от ФВЗ без чужда помощ. Невъзможно е.

— Знам.

— Следователно знаеш и още нещо.

— Да. Че брат ми е виновен и най-вероятно сам е ликвидирал този, когото са открили в килията му. Следователно той е не само предател, но и убиец.

При тези думи Пулър усети как остра болка пронизва гърдите му. Дишането му стана плитко, по челото му избиха капчици пот.

Получавам пристъп на паника ли?

Никога през живота си не беше изпадал в паника. Нито веднъж. Дори когато край ушите му свистяха куршуми, а бомбите падаха наоколо. Беше уплашен, разбира се. Като всеки нормален човек. Но не и обзет от паника. На практика това беше разликата между оцеляването и гибелта.

— Джон! Добре ли си?

— Добре съм — каза той, въпреки че изобщо не се чувстваше добре.

Брат ми да е предател и убиец? Не, определено не съм добре.

— Предполагам, че това отговаря на въпроса ми — обади се Карсън.

— Какъв въпрос?

— Мислиш, че брат ти е невинен, нали?

— Може би.

— Мога да те разбера, Джон. Съвсем нормално е.

— Дали? — разпалено отвърна той. — Не го чувствам като нормално. Нищо от това не ми се струва нормално.

— И какво ще правиш сега? — попита тя.

— Командирът ми даде няколко дни отпуск.

— Като те предупреди да стоиш далече от тази бъркотия.

— Но един костюмар и двама генерали май искат да я разследвам.

— Те обаче не могат да ти заповядат директно, защото не са упълномощени. А и може би си ги разбрал погрешно. От друга страна, твоят пряк командир категорично ти е забранил да се занимаваш с това. Следователно отговорът е прост: стоиш настрана и толкова.

— Той ми е брат, Джули.

— А ти си войник, Джон. Заповедите са си заповеди. Нямаш избор.

— Права си, нямам. Но той е мой брат.

— Няма значение, че ти е брат. Сега е затворник беглец. Можеш само да се надяваш, че ще го заловят жив и ще го върнат обратно във ФВЗ.

— Така значи, а?

— Какво друго очакваш? Виж, знам как се чувстваш. Но брат ти е направил своя избор. Свършено е с кариерата и с живота му. Нима ще рискуваш своите? Защо?

— Това, което казваш, е напълно разумно.

— Но ти не го приемаш.

— Не съм казал такова нещо.

— Не е нужно да го казваш. И така, какво възнамеряваш да правиш?

— Не знам. Но и да знаех, нямаше да ти кажа, защото ще те поставя в изключително неудобно положение.

— И друг път съм била в такова, главно благодарение на теб.

— И без малко не умря, Джули. Това никога няма да се повтори.

— Дойдох доброволно във Флорида. Ти не си ме молил, нали?

— Но не ти казах да се прибереш у дома.

— В крайна сметка оцелях.

— На косъм.

— Не искам да ти се случи нещо лошо, Джон. Дори сега да съм в Тексас, те чувствам близък и мисля за теб.

Пулър съвсем ясно си представи изражението й в този момент — нежно, загрижено.

— Не се ли тревожиш за правилата за връзки в армията?

— Те не важат за нас, понеже и двамата сме офицери. Валидни са само за отношенията между офицер и подчинените му. Аз съм генерал, а ти си армейски следовател. Не си под мое командване.

— Провери, така ли?

— Да, проверих. Не проваляй кариерата си!

— Съжалявам, но не мога да стоя настрана.

— Помисли за последиците, Джон. Моля те!

— Само за тях мисля, но това не променя решението ми.

Той съвсем ясно долови въздишката й.

— Е, добре. В такъв случай ти желая страшно много късмет. Не съм изненадана. След Флорида съм наясно, че всеки Пулър е готов на всичко за семейството си.

— Благодаря за разбирането.

— Не съм казала, че те разбирам. Просто не съм изненадана. Пази се, Пулър. Приеми го като директна генералска заповед.

— Това означава много, Джули. Наистина много.

Пулър прекъсна връзката, облегна се назад и затвори очи. Никога не беше допускал, че ще свърже живота си с Джули Карсън. Тя беше генерал с блестяща кариера, а той едва ли щеше да се издигне повече от старши следовател. Харесваше я, но в професионално отношение двамата бяха като олиото и водата. Но пък можеха да си останат приятели. Той винаги щеше да я чувства близка.

За Джон Пулър лоялността означаваше много. Почти толкова, колкото семейството. А понякога двете бяха едно и също нещо.

Безжичният интернет работеше добре. А заедно с него и Робърт Пулър. Докато огромната военна машина на САЩ го издирваше, подпомагана от големите разузнавателни октоподи ЦРУ и АНС, най-търсеният човек в страната отпиваше от голяма чаша кафе американо, а пъргавите му пръсти препускаха по клавиатурата на лаптопа. Беше тук от часове.