Дэвид Балдаччи - Бягството

Погледна към улицата, по която шумно преминаваше хъмви с цветовете на армията. Войниците в него бяха с камуфлажни униформи и изследваха района.

Интересно. Нима все още мислят, че съм някъде наблизо?

Едва ли. Армията просто се презастраховаше. ФВЗ току-що беше претърпял първото си поражение. Следователно трябваше да се очаква военно присъствие. Загледа се в екрана, а пръстите му отново заиграха по клавиатурата, сякаш изпълняваше странна симфония — нота по нота, такт по такт, с почти неуловими движения.

Когато екранът потъмня, а миг по-късно се превърна в нещо съвсем различно, той затвори лаптопа и се изправи. Това, до което току-що беше получил достъп, не бе предназначено за четене в „Старбъкс“.

Въпреки че беше използвал уайфай за всеобща употреба, лаптопът му имаше толкова сложна защита, че всеки мошеник с компютърни умения, дебнещ за номера и ПИН кода на кредитната му карта, щеше да се изправи срещу гигантски дигитален пъзел.

Но протоколът си беше протокол. Макар да не носеше униформа, Пулър възнамеряваше да се придържа към правилата, доколкото можеше. Такъв си беше и никога нямаше да се промени. Много хора твърдяха, че униформата променя човека. И беше точно така.

Дойде време за малко разузнаване, а може би и за пътуване. За това обаче му беше нужна кола. Автомобилите под наем отпадаха. Робърт възнамеряваше да плати с чек за един шевролет пикап от 2004 г., който беше забелязал в отсрещната автокъща, докато си почиваше от хакерските упражнения.

Пазаренето и попълването на документите отнеха около час. После той се качи в новата си придобивка и завъртя стартерния ключ. Осемцилиндровият двигател запали и забоботи по много приятен начин. Робърт махна с ръка на продавача, който със сигурност беше изкарал достатъчна комисиона, за да заведе жена си на ресторант. Човекът му беше показал няколко нейни снимки, може би за да го направи по-сговорчив в преговорите. Не се получи, разбира се. Затворът не те размеква, а те прави твърд като скала.

Следваща задача: намиране на подходяща квартира. Място, където да може да чете на спокойствие.

И да вдъхне живот на това, което беше намислил.

Робърт горещо се надяваше, че то ще си струва чакането, продължило с години.

Джон Пулър знаеше, че летенето отпада, защото купуването на билет с кредитна карта можеше да бъде проследено. Това означаваше, че поне няколко чифта очи ще се извърнат в негова посока. По същата причина и влаковете бяха аут, а и в района нямаше такива, които да го откарат навреме до крайната дестинация. Автобусът може би щеше да свърши работа, но после щеше да му е нужен локален превоз, а наемането на кола също оставяше електронни следи. Това стесняваше избора му до неговата собствена кола, или по-точно до служебния седан, който му беше отпуснала армията. Но за горивото щеше да плаща от джоба си.

Пътуването до крайната дестинация в Канзас щеше да му отнеме двайсетина часа с почивките по пътя. Те бяха задължителни, тъй като само така можеше да провери дали някой го следи.

Костюмарът и генералите вероятно имаха куп основателни причини да го превърнат в свое ловно куче, но Пулър не беше склонен да се прави на глупак и да поема излишни рискове.

Тръгна в полунощ, след като приготви сака си. Взе със себе си и котарака Дезо. Често излизаше по никое време, защото се ръководеше от правилото, че военнослужещите рядко вършат престъпления денем. Повечето го правеха нощем, обикновено след като са прекалили с бирата и заяжданията.

Важното беше, че ако някой тръгнеше да го следи, щеше да се издаде с фаровете си. През първите три километра по тесните криволичещи улички не видя фарове. После излезе на по-оживени шосета, които бързо го изведоха на междущатската магистрала. Потегли на запад и спря два пъти — първо за закуска в крайпътно заведение в Кентъки, а след това за вечеря в някакъв претъпкан ресторант в Мисури.

Не беше с униформа и нямаше никакво намерение да я облича по време на отпуската си. Но си беше взел служебната карта и придружаващите я писмени пълномощия. Оръжията също бяха с него, защото противното би означавало, че вече е мъртъв. В сака му намериха място и няколко специални инструмента, пъхнати сред комплекти чисто бельо и други вещи, необходими за по-дълго пътуване. Това, което му липсваше, бе ясна идея какво да направи, щом стигне до мястото, откъдето беше избягал брат му.

Разбира се, ОКР имаше всички права да преследва и залавя бегълците, независимо към кои войски принадлежаха. Технически погледнато, брат му вече нямаше нищо общо с армията. Едновременно с присъдата го бяха уволнили дисциплинарно. Лошите нямат право да носят униформа.