Дэвид Балдаччи - Бягството

Нещата бяха малко рисковани, защото, както знаеха повечето американци, ползващи интернет, те ги наблюдаваха. И можеха да дойдат да ги приберат, когато пожелаят.

Но Робърт разбираше от компютри и владееше всички възможни начини за проследяване, хакване и шпиониране. Личният му лаптоп ползваше програми и софтуер с уникални защити, повечето от тях неизвестни на обикновените потребители. Беше тотално недостъпен за обичайните „задни вратички“, използвани от АНС за скрито наблюдение и контрол. Разбира се, с изключение на вратичките, които самият той беше отворил в чуждите бази данни и в момента използваше целия им капацитет. Годините, прекарани в СТРАТКОМ, му бяха дали уникалната възможност да хаква когото си пожелае. И да го прави със стил, призна пред себе си той, докато допиваше кафето си и оглеждаше останалите клиенти на „Старбъкс“. Тук кафето от остров Ява не беше обикновена ободрителна напитка, а начин на живот. Вече беше изчел всички новини, свързани с неговото бягство. Наистина беше извадил късмет. Но не всичко беше късмет.

Новините изобилстваха от конкретни факти. Без реални подробности за самото издирване освен онези, които бяха болезнено очевидни. Улични заграждения, претърсване на къщи, наблюдение по летищата, железопътните гари и автобусните терминали, призиви за помощ към гражданите и прочие. Снимките му буквално заливаха мрежата. Ако не друго, те му напомняха за огромните промени във външния му вид. Военните ченгета в онази закусвалня със сигурност бяха виждали лицето му, но онзи, който го погледна за миг, дори не си направи труда да задържи очите си върху него.

Мрежата съдържаше и подробности от биографията му. Блестящата кариера на първокласен учен, службата в армията, позволила му достъп до най-строго пазените тайни. Разработените от него системи с кодиран достъп, проявената далновидност в области, за които обществеността нямаше почти никаква представа. А след това падането от високия пиедестал, арестът и обвиненията, с които беше засипан. Военният съд, присъдата: доживотен затвор.

Сега и бягството.

Той изчете и анализира всичко до последния ред, но то продължаваше да му се струва пълна безсмислица.

Все пак имаше едно нещо, което прие като силен удар в корема.

Баща му и брат му. Споменаваха се твърде често. Легендарният воин, повален от деменция. Калта, с която го заливаха, беше внимателно забъркана. Най-вече по въпроса защо не е получил четвърта звезда и защо Медалът на честта така и не беше окачен на дебелия му врат.

След това подхващаха брат му — ветеран от армията с многобройни ордени, избрал кариерата на следовател в ОКР и имащ всички шансове да се превърне в още една легенда с фамилията Пулър. Наблягаха на посещенията на Джон Пулър-младши във военния затвор. На близостта между двамата братя — единият пазител на закона, а другият — престъпник. Разбира се, Робърт Пулър не беше представен като обикновен престъпник, а като родоизменник. Той беше предал страната си, но по неизвестни причини бе успял да избегне смъртното наказание.

Нима искат да внушат, че брат ми е замесен по някакъв начин в моето бягство?

Нямаше представа къде е бил Джон вчера, но беше абсолютно сигурен, че се е намирал далече от Левънуърт. Това би трябвало да го има във вестниците. Би трябвало брат му да бъде освободен от подозренията, че има нещо общо с бягството. Би трябвало, разбира се! Той знаеше, че дори най-малкото съмнение за съучастие ще разбие живота на брат му, без значение колко силен изглежда. За Джон Пулър честта беше най-важното нещо на света.

Ами Джон Пулър-старши?

Въпреки синовната обич и възхищение Робърт искрено се надяваше, че вече нищо не може да проникне през гъстата мъгла на деменцията, блокирала блестящия ум на баща му.

Отново зачатка по клавиатурата. Преди да му забранят всякакъв достъп до компютри, те бяха неразделна част от живота му. Но хакерството беше като карането на колело. Не беше забравил нищо. Кодовете бяха сменени, защитата беше още по-голяма. Което не означаваше, че е непробиваема. Като всяко нещо на този свят. Всеки ден се раждаха нови и нови хакерски техники. Дори на най-добрите им беше трудно да бъдат в крак с тях.

Самият той беше хакер, може би защото служебните му задължения включваха търсене на пробив у своите чрез тестване на системите за сигурност, в чието изграждане имаше лично участие. Идеята беше проста, но логична — след като техният създател не може да ги пробие, значи и другите са обречени на неуспех. Понякога това наистина беше така, понякога не. Но Робърт винаги мислеше с няколко хода напред.