Дэвид Балдаччи - Бягството

— Аз съм, татко — повтори той. — Отново в униформа.

Старецът сграбчи здравата ръка на Робърт.

— Добре, сине. Много добре.

След тези думи Пулър-старши се обърна и бавно пристъпи към инвалидния стол. Лицето му се извърна към стената.

Робърт объркано погледна към брат си, който му направи знак да се приближи към баща им. Той се подчини, придърпа един стол и седна. Баща му продължаваше да гледа в стената, но до ушите на Пулър достигна тихият глас на брат му, който говореше нещо. Остана още известно време на място, после безшумно напусна стаята. В коридора спря, издиша и направи опит да възпре сълзите си.

Накрая се предаде.

Пулър крачеше между надгробните плочи във Форт Левънуърт и търсеше тази, заради която беше дошъл тук. Отново беше с униформа и с шапка на главата. Небето беше чисто, слънчевите лъчи бяха приятно топли. Наблизо шумолеше реката, почти преливаща от продължителните дъждове. Форт Левънуърт се беше върнал към нормалния начин на живот, ФВЗ — също. Въпреки че един затворник продължаваше да липсва и никога нямаше да се върне обратно.

Жалко, че не затвориха Ренълдс именно във ФВЗ, помисли си Пулър. Но тя беше жена, освен това цивилна. В момента се намираше в един затвор с максимално строг режим в Тексас, откъдето никога нямаше да излезе. Но той продължаваше да живее с чувството, че дори това положение е прекалено добро за нея.

Току-що беше посетил приюта за животни, за да прибере Дезо. Котаракът изглеждаше доволен да го види, макар че това можеше да се дължи и на храната, която му беше купил.

Пулър огледа небето и бавно сведе поглед към надгробната плоча в краката си. Секунди по-късно някой застана до него. Полуклекнал, той получи отлична възможност да огледа дългите крака.

Вдигна глава и срещна погледа на Нокс. Беше облечена с къса черна пола и бяла блуза с дълбоко деколте. Боса, стиснала в ръка елегантни обувки с високи токчета. Бинтовете ги нямаше, а косата й почти беше покрила следите от операцията. Е, изглеждаше малко по-рошава, но това беше без значение.

Пулър хареса това, което виждаше. Бохемският вид й отиваше. Той се изправи. Нокс вдигна глава да го погледне и разклати обувките под носа му.

— Острите токчета не вършат никаква работа в калните гробища — оплака се тя.

— Виждам — усмихна се Пулър.

— Е, казвай сега. Определи ми среща на гроба на Томас Къстър точно в този ден и час и ето ме тук.

— Благодаря ти, че дойде. Не бях сигурен, че ще го направиш.

— Как бих могла да откажа?

— Искаш ли да се поразходим?

Тръгнаха един до друг към паркинга.

— Заведох брат ми да се види с татко.

— И как мина?

— Той позна Боби.

— Толкова ли е необичайно това?

— Да — каза Пулър. — Ако вземем предвид факта, че от година насам ме нарича само „командире“.

— Май ревнуваш — усмихна се тя и закачливо го побутна по рамото.

— Може би — неохотно отвърна той. — Но съвсем малко.

— Това е хубаво, нали? Имам предвид, че е разпознал брат ти.

— Лекарите са на мнение, че е временно. От шока, че го вижда.

— Какво знаят те? Според мен трябва да си доволен, че баща ти има просветления. Е, от време на време ще изключва, но вие ще се радвате, когато идва на себе си.

Пулър спря и се обърна към нея.

Тя продължи с усмивка:

— Много съм щастлива, че брат ти е напълно оневинен и досието му е изчистено. Мисля, че военната му кариера ще се изстреля нагоре като ракета.

— И аз съм на същото мнение, а той е едновременно развълнуван и уплашен.

— На негово място и аз бих изпитвала същото. — Нокс помълча за момент, после добави: — Но всичко това можеше да ми го кажеш и по телефона. Вече не е нужно да летим чак до Канзас. — След което побърза да добави: — Не ме разбирай погрешно. И аз харесвам гробищата, като всяко момиче, което…

— Реших, че съм те изгубил — внезапно каза той.

— Значи пак си ме излъгал — усмихна се тя и почука слепоочието си. — Твърдеше, че си бил сигурен, че ще оживея. Но от мен да мине, няма да ти се сърдя. Лекарите твърдят, че всичко е наред.

— Много трудно изричам подобни неща — каза Пулър и направи крачка към нея.

Тя погали бузата му.

— Знам, Джон. Повярвай ми… — Огледа го и каза: — Синьото много ти отива. Ще ходиш ли някъде?

— Може би.

— Как така „може би“? Нима не си сигурен?

— Това зависи от друг човек.

— Кой друг човек? Може би прекият ти командир?

— Не. Зависи от теб.

— От мен ли?

Вместо отговор той бръкна в джоба на якето си и извади две правоъгълни картончета.