Дэвид Балдаччи - Бягството

Очите й се спряха върху лицето му, устните й се разтеглиха в усмивка.

— Човек винаги трябва да има резервен план, нали? — Тя замълча за момент и се взря в него. — Питал ли си се някога откъде се появи есемесът, който те съветваше да не се доверяваш на Нокс?

Пулър не отговори. Сега беше негов ред да мълчи и да чака.

— Аз го изпратих.

— Защо, след като си била сигурна, че работи за теб?

— Защото не й вярвах. Нито за миг. Не вярвах на никого, с изключение на Антон. Освен това доста ме бива в тактиката „разделяй и владей“. Нямах нищо против вие двамата да се избиете взаимно.

— А какво изпитваше, докато планираше убийството на собствения си съпруг? — попита той.

— По онова време бях в Русия, на хиляди километри от САЩ — презрително отвърна тя.

— Русия, значи. Втората ти родина, а? Но аз се питам къде е бил по това време твоят приятел Антон.

— Е, няма как да разберем, защото ти го застреля.

— Синът ти знае, че си замесена в убийството на баща му. А след като те арестувахме, се обади да ми благодари.

— Бедничкият Дан! Винаги е съобразявал бавно. Освен това живееше в свой собствен свят, изпълнен с фантазии. Момчето на татко. По рождение си беше мекушав.

— Той е юрист във ФБР с цял куп впечатляващи присъди.

— Мислиш ли, че ми пука?

— С това исках да кажа, че не си успяла да го заблудиш.

— Отговорът ми ще бъде абсолютно същият: той не ме интересува.

— Ти ли организира моето отвличане в Канзас?

— Да. Идеята беше да те ликвидираме, след като ни кажеш какво знаеш, дори и при обещание да се оттеглиш. Просто си поиграхме с теб. Двамата с Антон често го правехме, защото стилът винаги има значение. Други хора на наше място щяха да те гръмнат.

— Е, вашият „стил“ позволи на брат ми да ме спаси — отбеляза Пулър.

Тя се размърда в стола и използва брадичката си, за да почеше едно място близо до гипса.

— Бих желала да чуя как организира цялата работа. И най-вече как разбра, че се готвим да атакуваме тайната ви квартира?

— Дан ми каза, че си близка с дъщеря си, а аз реших да поговоря с нея. Знаех, че ще ти се обади в момента, в който поискам среща, и ти ще решиш да ме проследиш.

— Но аз изгорих къщата до основи.

— Да, обаче ние не бяхме вътре.

— С очите си те видях да влизаш! И не излезе повече. Антон наблюдаваше задната част на къщата и нямаше как да не те види.

— Тази къща се използва от много години. Правени са й съответните подобрения, главно в ретро стил. Във вътрешната спалня има капак на тунел, който стига чак до четвъртата къща на улицата. Беше лесно да се пробие, тъй като всички околни сгради са отдавна опразнени. Ти атакува правилната къща, но в погрешен момент — когато в нея нямаше никой. Не искахме невинни жертви на твоята олимпийска стрелба и се погрижихме и за външната охрана.

— А как ме простреля?

— Прецених, че хълмчето е най-добрата ти възможност, и ти направих засада на стотина метра от него. После изчаках да си свършиш работата, като се ориентирах по пламъчетата, излитащи от дулото ти. След което те прострелях.

— Не си чак толкова добър стрелец, за какъвто се мислиш — поклати глава тя. — От сто метра аз бих вкарала в целта десет от десет! — Посочи гипсираното си рамо и добави: — А ти стигна едва дотук.

— Убивал съм хора от много по-големи разстояния, Сюзан. А те също са стреляли по мен. Не те убих, защото не исках. Целта ми беше само да те раня и я постигнах. Освен това го направих така, че да не можеш да се защитаваш.

— Не ти вярвам — каза тя.

— Аз съм войник, Сюзан. С това си изкарвам хляба.

— Но защо би искал да ме пощадиш? — кресна тя. — Не си имал такива проблеми с бедния Антон!

— Не бедният Антон ми трябва жив, а ти.

— Защо?

Той погледна към листовете хартия, които все още лежаха между тях.

— Защото искам да подпишеш тези признания. — Подаде й химикалка и добави: — Дори си направих труда да прострелям лявата ти ръка, тъй като знаех, че пишеш с дясната.

— Нямам намерение да подписвам нищо, за да помогна на Робърт Пулър — отсече тя. — Той ще гние в затвора, докато е жив.

Пулър взе дистанционното и включи телевизора, монтиран под тавана на стаята.

Зърнала картината, Ренълдс рязко изпъна гръб.

— Какво е това, по дяволите?

Пулър се обърна. На екрана се виждаше Одри Ренълдс в затворническа килия. Тя плачеше и очевидно не разбираше какво се случва.

— Арестувана е и чака мярката, която ще й определи съдът — поясни Пулър.

— Но защо? — смаяно попита Ренълдс. — Какво общо има тя с…