Дэвид Балдаччи - Бягството

Брат му го чакаше в кухнята, също в парадна униформа и шапка в ръка. Другата беше бинтована.

— Готов ли си, полковник Пулър?

— Технически погледнато, все още съм майор, младши. А следващият ми чин ще бъде подполковник.

— Въпрос на време. Бас държа, че скоро ще бъдеш най-младият генерал в историята на Военновъздушните сили.

— Ще видим — отвърна Робърт и махна някакъв конец от дрехите на брат си. — Предстои ми да наваксам цели две години.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да поостанем още минутка.

— Не си размислил, нали? — изненадано го погледна Пулър.

— Не — поклати глава Робърт и седна на близкия стол.

— А какво тогава?

— Нокс ми каза, че си й говорил за мама.

— Тя не биваше да го казва на никого — намръщено рече Пулър.

— Аз съм виновен, младши. След като ви чух да спорите и ти я обвини, че е планирала убийството ми, реших да я попитам какво се е случило между вас.

— Нищо не се е случило!

— Но би могло да се случи, така ли?

— Да, би могло — отвърна с известно закъснение Пулър. — Но какво общо има това с мама?

— Нокс беше трогната от думите ти онази нощ. Дори не подозирала за тази част от характера ти.

Забил поглед в пода, Пулър не отговори.

— Тя много ми липсва, младши. Не минава ден, без да мисля за нея. Питам се дали още е жива и…

— И дали си е тръгнала по своя воля — довърши вместо него Пулър.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че това е една от загадките, които никога няма да разкрия.

— Но сега имаш мен и двамата можем да поговорим за това — сложи ръка на рамото му Робърт. — Както и за още много неща. Ще го направим дори без да летиш до Левънуърт.

— Една мечта се сбъдна, Боби — погледна го Пулър. — Брат ми най-сетне се върна при мен.

Робърт се изправи.

— И аз си мисля същото — прошепна той. — А сега да вървим да вършим работа.

Потеглиха на север.

Пулър остави колата на служебния паркинг и двамата влязоха в сградата с шапки в ръце. В коридора Робърт забави крачка.

— Наистина ли мислиш, че това е добра идея? — попита той.

— Да. Допреди две секунди и ти мислеше така.

— Малко съм нервен — призна Робърт.

— Добре дошъл в клуба. Аз съм нервен при всяка поява тук. Предпочитам да се бия с талибаните, повярвай ми!

Пулър докосна лакътя му и продължи напред, като поздрави една медицинска сестра.

— Той е горе — съобщи им тя. — Чака в стола си.

— Знае ли, че ще дойдем?

— Предупредих го, но не мога да кажа дали е чул думите ми. — Жената вдигна глава към Робърт и добави: — Радвам се, че отново сте сред нас, сър.

— Най-после — отговори той.

Спряха пред вратата и си поеха дълбоко дъх. Пулър влезе пръв, следван от Робърт.

Вратата се захлопна след тях. Двамата братя застанаха един до друг в безупречните си парадни униформи.

Седнал в инвалидния стол, баща им ги гледаше от отсрещния край на стаята.

Днес Джон Пулър-старши беше облечен по друг начин. Обичайната тениска, панталон и чехли бяха изчезнали, също както разрошената бяла коса и брадата.

Той беше избръснат и сресан, облечен в костюм и бяла риза, с официални обувки.

Робърт стрелна с очи Пулър, който изглеждаше изненадан.

— Днес ми се струва различен — прошепна той.

— Несъмнено е така.

— Господин генерал — каза на висок глас Пулър. — Явяваме се по ваша заповед, сър. — Избута Робърт пред себе си и добави: — Днес ви водя нов подчинен, който ще докладва директно.

Пулър-старши се извърна към тях, но без да става от стола. Огледа униформите им и се взря в лицето на Робърт.

— Име?

Робърт погледна брат си, който окуражително му кимна.

— Майор Робърт Пулър от Военновъздушните сили на Съединените щати — представи се той.

Преди да премести поглед върху другия си син, генералът го гледа втренчено цяла минута.

За пръв път от дълго време насам в очите му се появи някакво чувство. Не просто гледаше, а разпознаваше тези, които вижда.

— Татко? — направи малка крачка напред Пулър.

Генералът бавно се надигна от стола. Краката му трепереха, коленете му пропукваха. В крайна сметка успя да се изправи в цял ръст и премести поглед от малкия към големия си син.

Направи една несигурна крачка към него.

Със свъсени вежди и строг поглед. Но в очите му Пулър видя нещо, което никога досега не беше виждал, дори и след изчезването на майка им. Сълзи.

— Боб?…

Когато чу името, Пулър протегна ръка и се опря на стената, за да се задържи прав.

— Аз съм… татко — каза Робърт.

Генералът прекоси стаята с изненадваща бързина и се изправи пред него. Отново го огледа, като докосна всяка една от лентичките на гърдите му. После ръката му бавно се вдигна към лицето на сина му. Макар и все още с едва набола коса, Робърт се беше погрижил да премахне всички следи от доскорошната си дегизировка.