Майкл Крайтон - Драконови зъби

— Още не — отговори Коуп жизнерадостно. — Знаете ли, форт Бентън ми харесва. Мисля, че трябва да останем тук още няколко дни.

— Харесва ти форт Бентън?

— Да. Тук е приятно и хубаво. И всички се готвят за война.

Коуп се усмихна.

На 8 юли кавалерията на форт Бентън замина да се сражава със сиуксите. Колоната потегли, оркестърът засвири „Момичето, което оставих у дома“. По-късно същия ден от форта тихомълком се измъкна съвсем друга група.

Бяха, написа Джонсън, „особено разнородна компания“.

Най-отпред яздеше Едуард Дринкър Коуп, палеонтолог и милионер от Съединените щати. Вляво от него яздеше Чарли Стърнбърг, който от време на време се навеждаше, за да масажира изтръпналия си крак.

Вдясно от Коуп яздеше водачът им и съгледвач от племето шошони Малкия вятър. Малкия вятър имаше горда стойка и увери Коуп, че познава района на река Джудит като лицето на собствения си баща.

Зад тримата беше Дж. С. Айзък, който не изпускаше от очи Малкия вятър. С него бяха студентите — Леандър Дейвис, Харолд Чапман, Джордж Мортън и Джонсън.

Най-отзад беше каруцата, теглена от четирите калпави коня и карана от кочияша и готвач Ръсел Т. Хил — Сержанта. Сержанта беше дебел, обръгнал на всичко мъж, чието шкембе Коуп приемаше за знак, че умее да готви. Впечатляваше не само с размерите си и уменията си да ругае, толкова често срещани сред представителите на професията му, но също и с прякорите си, които като че ли бяха безброй. Наричаха го Черпака, Сухото, Лъжльото и Смръдльото. Хил използваше малко думи и най-често ги повтаряше отново и отново.

Така например, когато студентите го попитаха защо го наричат Черпака или Смръдльото, той неизменно отговаряше: „Ще видите достатъчно скоро“.

И когато се сблъскваше с препятствие, колкото и да е малко, винаги казваше: „Не може да стане, не може да стане“.

Най-накрая, за каруцата беше завързана Беси, кобилата, която носеше фотографското оборудване на Джонсън. Беси беше негова отговорност и той скоро я намрази.

Час след като потеглиха форт Бентън остана далече зад тях и останаха съвсем сами в Големите равнини.

Първата нощ си устроиха лагер на място, наречено Клагет, на брега на река Джудит. Там имаше търговски пункт със защитна стена от трупи, неотдавна изоставен.

Хил сготви първата вечеря, която беше тежка, но иначе приемлива. Използваше сухи изпражнения от бизон и това обясняваше два от прякорите му: Сухото и Смръдльото. След вечеря окачи храната на едно дърво.

— Защо го правиш? — попита Джонсън.

— За да е настрана от крадливи мечки гризли — отговори Хил. — Сега се гответе за сън.

След което тропна няколко пъти с ботуши по земята, преди да легне на постелката си.

— Защо го правиш? — попита Джонсън.

— За да сплаша гърмящите змии в дупките им — отговори Хил. — Да не изпълзят през нощта да се мушнат в одеялото ми.

— Поднасяш ме — каза Джонсън.

— Не — отговори Хил. — Питай когото щеш. Вечер става хладно, а те обичат топлина, така че като нищо ще пропълзят при теб да се свият в чатала ти.

Джонсън отиде при Стърнбърг, който вече беше легнал, и попита:

— Ти няма ли да тропаш с крака по земята?

— Не — отговори Стърнбърг. — Мястото е равно, изглежда удобно и без да го заравнявам.

— Ами ако гърмящите змии пропълзят в завивките ти?

— Това се случва рядко — отвърна Стърнбърг.

— Случва се рядко? — Гласът на Джонсън се извиси тревожно.

— Не бих се безпокоил за това — каза Стърнбърг. — Просто като се събудиш утре, не ставай преди да провериш дали нямаш гости. Сутрин змиите бягат.

Джонсън потрепери.

Цял ден не бяха видели и следа от човешко присъствие, но Айзък беше убеден, че индианците са наблизо.

— Ако си имаш работа с индианец — измърмори той, — когато смяташ, че е най-безопасно, е най-малко безопасно.

Айзък настоя да оставят охрана за през нощта. Другите неохотно се съгласиха. Той щеше да поеме последната смяна, преди разсъмване.

Това беше първата нощ на Джонсън под огромния небесен купол над прерията и се оказа, че е невъзможно да заспи. Самата мисъл за гърмящи змии и мечки гризли би била достатъчна, за да не може да спи, но освен това имаше и толкова много и всевъзможни звуци — шепота на вятъра в тревата, крясъци на сови, далечен вой на койоти. Той се взираше в хилядите звезди на безоблачното небе и слушаше.

Беше буден при всяка смяна на охраната и видя как Айзък застъпва след Стърнбърг в четири сутринта. В края на краищата обаче умората взе връх и най-накрая той заспа, но почти веднага след това го разбудиха гърмежи. Айзък крещеше: „Стой! Стой! Стой!“ и стреляше с револвера си.