Коуп възрази — каза, че е професор Едуард Дринкър Коуп, американски палеонтолог. Шерифът му връчи телеграмата, на която пишеше, че „проф. Е. Д. Коуп, палеонтолог“ се издирва за убийство.
— Знам кой стои зад това — изръмжа Коуп ядосано. Лицето му беше станало пурпурно.
— Професоре, не може да… — започна Стърнбърг.
— Добре съм — прекъсна го Коуп ледено. Обърна се към шерифа. — Предлагам да платя разходите за телеграфа, за да се увериш, че обвиненията срещу мен са фалшиви.
Шерифът изплю тютюн.
— Разбира се. Ако накараш баща ти да ми пусне телеграма в отговор, ще ти се извиня.
— Не мога да направя това — каза Коуп.
— Защо?
— Казах ти вече, баща ми е покойник.
— Мислиш ме за глупак. — Шерифът сграбчи Коуп за яката и започна да го бута към килията. Беше възнаграден с поредица светкавични удари от Коуп, които го свалиха на пода. Последва поредица ритници, докато нещастният шериф не започна да се търкаля безпомощно и докато Стърнбърг и Айзък не се развикаха:
— Стига, професоре!
— Достатъчно!
— Опомни се, професоре!
След малко Айзък успя да дръпне Коуп настрана. Стърнбърг помогна на шерифа да се изправи и изтупа дрехите му от прахоляка.
— Съжалявам, обаче професорът има ужасен темперамент.
— Темперамент? Този човек е заплаха за гражданите!
— Виж, той знае, че професор Марш ти е изпратил телеграмата, заедно с подкуп, за да го арестуваш, а несправедливостта в поведението ти го ядосва.
— Не знам за какво говориш — измърмори шерифът, не особено убедено.
— Виж какво — каза Стърнбърг, — на повечето места, които професорът посещава, се сблъсква с проблеми, създадени от Марш. Съперничеството им продължава от години и двамата много лесно разпознават, когато си погаждат номера.
— Искам да се махнете от града ми — извика шерифът. — Чувате ли? Махайте се от града ми!
— С удоволствие — каза Стърнбърг.
Качиха се на следващия дилижанс.
От Франклин ги очакваше пътуване от шестстотин мили с дилижанс „Конкорд“ до форт Бентън, територия Монтана. Джонсън, който досега не бе пътувал с нищо по-изтощаващо от железопътен вагон, очакваше с нетърпение романтиката на дилижанса. Стърнбърг и останалите бяха наясно с реалността.
Оказа се кошмарно пътуване — десет мили на час, ден и нощ, без спиране, освен за храна, ужасно скъпо, по долар на човек, и изобщо ужасно. И при всяко спиране на дилижанса всички говореха за проблеми с индианците и възможно скалпиране, така че дори Джонсън да бе изпитал някакво желание да хапне вмирисаните парчета бекон от армията, гранясалото масло и хляб поне на седмица, сега изгуби всякакъв апетит.
Пейзажът беше еднакво мрачен, прахолякът — остро алкален, налагаше се да изкачват пеша всички стръмни участъци, ден и нощ — не че можеше да се спи в раздрънкания подскачащ дилижанс; запасите на Джонсън от химикали протекоха, така че в един момент „бяхме подложени на пролетен дъждец от солна киселина, която прояде димящи кръгчета по шапките на господата и изтръгна сложни ругатни от всички засегнати. Дилижансът спря, кочияшът изслуша останалите ругатни, после виновната бутилка беше запушена и отново продължихме пътя си“.
Освен тях в дилижанса пътуваше само още една жена, млада, някоя си мисис Питърсън, омъжена за армейски капитан, разквартируван в Хелена, територия Монтана. Мисис Питърсън не изглеждаше ентусиазирана, че скоро ще види съпруга си, защото често плачеше.
Често вадеше писмо, четеше го, бършеше очите си, прибираше го отново. При последното спиране на дилижанса, преди Хелена, изгори писмото и го пусна на земята, за да се разпилее пепелта му.
Когато стигнаха Хелена, мисис Питърсън беше посрещната официално от четирима армейски капитани с мрачни изражения. Отведоха я, тя крачеше вдървено между тях. Всички проследиха групата е очи.
— Сигурно е мъртъв — каза Жабата. — Заради това е всичко. Мъртъв е.
На станцията на дилижанса им казаха, че капитан Питърсън бил убит от индианци. Носеха се и слухове за неотдавнашно сериозно поражение на кавалерията от индианците. Някои твърдяха, че генерал Тери бил убит някъде по течението на река Паудър, други, че генерал Крук отървал смъртта на косъм на бреговете на Йелоустон и че получил отравяне на кръвта от стрелите, които извадили от хълбока му.
В Хелена ги посъветваха да се върнат, но Коуп нямаше такива намерения.
— Празни приказки — каза той. — Глупави приказки. Ще продължим.
И отново се качиха на дилижанса, за да изминат дългия път до форт Бентън.
Читать дальше