Майкл Крайтон - Драконови зъби

Всички скочиха на крака. Айзък посочи към прерията.

— Там има нещо! Виждате ли? Ей там има нещо!

Гледаха натам, но не виждаха нищо.

— Казвам ви, има човек, сам човек!

— Къде?

— Там, ей там!

Гледаха към далечния хоризонт в равнината и не виждаха абсолютно нищо.

Черпака изригна порой псувни.

— Страх го е от индианци, ама е и луд — ще му се привижда червенокож зад всеки храст, докато сме тука. Няма да ни остави да спим!

Коуп каза тихо, че ще поеме смяната, и прати другите да спят.

Щяха да минат много седмици, преди да си дадат сметка, че Айзък е бил прав.

Ако от храната на Смръдльо и пазенето на Айзък можеше да се желае още, можеше да се желае още и от разузнаването на Малкия вятър. Храбрецът от племето шошони ги заблуди и обикаляха напразно през по-голямата част от следващия ден.

Два часа след като потеглиха попаднаха на пресни конски фъшкии.

— Индианци! — простена Айзък.

Хил изсумтя презрително:

— Знаеш ли какво е това? Това са лайната на собствените ни коне и нищо друго.

— Невъзможно.

— Така ли мислиш? Виждаш ли следите от каруца ей там? — Посочи леките вдлъбнатини, където прерийната трева беше смачкана. — Искаш ли да се обзаложим, че ако сложа каруцата в тези следи, ще паснат идеално? Загубихме се, казвам ви.

Коуп застана с коня си до Малкия вятър.

— Загубихме ли се?

— Не — отговори Малкия вятър.

— А какво очакваш да каже? — изсумтя Хил. — Да си чул някога индианец да е признавал, че се е заблудил?

— Не съм чувал индианец някога да се е заблудил — вметна Стърнбърг.

— Е, тук имаме такъв, нает срещу големи пари — каза Хил. — Помни ми думата. Той никога не е стъпвал по тези места, каквото и да ти говори. И се е загубил, каквото и да ти говори.

Разговорът изпълни Джонсън със странен ужас. Цял ден яздиха под огромния небесен купол, през монотонно плоската равнина, простор без характерни белези освен някое и друго самотно дърво или храсталаци по бреговете на поток. Наистина беше „море от трева“ и също като море беше безкрайно и необозримо. Джонсън започна да разбира защо хората от Запада говорят с такава привързаност за някои ориентири — Колоната на Помпей, Туин Пийкс, Жълтите скали. Тези малко на брой разпознаваеми обекти бяха острови в безкрайния океан на прерията и да знаеш къде се намират се оказваше важна част от умението да оцеляваш.

Джонсън яздеше до Жабата.

— Може ли да сме се загубили наистина?

Жабата поклати глава.

— Индианците са родени тук. Могат да разчитат земята, както изобщо не можем да си представим. Не сме се загубили.

— Е, движим се на юг — изсумтя Черпака и примижа срещу слънцето. — Защо се движим на юг, когато всеки знае, че Джудит е на изток? Някой може ли да ми обясни?

Следващите два часа бяха напрегнати, докато не стигнаха до стари коловози от каруци, водещи на изток. Малкия вятър ги посочи.

— Това път за каруци към река Джудит.

— Ето това е бил проблемът — каза Жабата. — Не е свикнал да пътува с впрягове и е трябвало да намери път, по който може да мине нашата каруца.

— Проблемът — обади се Хил — е, че не познава района.

— Познава района — възрази Стърнбърг. — Сега сме в индианските ловни полета.

Продължиха да яздят мрачно замлъкнали.

По средата на огнено горещия следобед, докато Джонсън яздеше до Коуп и разговаряше с него спокойно, шапката изведнъж отлетя от главата му, макар че нямаше никакъв вятър.

Миг след това чу гърмежа.

После още и още.

Някой стреляше по тях.

— Залегни! — извика Коуп. — Залегни веднага!

Скочиха от конете и се прикриха под каруцата. В далечината видяха облак кафяв прахоляк.

— Боже! — изпъшка Айзък. — Индианци.

Далечният облак се уголеми и се раздели на силуетите на множество конници. Куршумите продължаваха да пищят във въздуха, канатата на каруцата се натроши, куршумите зашибаха тенджерите и тиганите вътре. Беси изцвили тревожно.

— Това беше, дотук сме — простена Мортън.

— Всеки момент ще чуем свистенето на стрелите — каза Айзък. — После, като приближат, ще извадят томахавките…

— Млъквай! — тросна се Коуп. Досега не беше свалил очи от облака. — Това не са индианци.

— Проклет да съм, ако не си по-голям глупак, отколкото мислех! Какви други може да…

Айзък млъкна. Сега облакът беше достатъчно близо, за да могат да видят по-добре конниците. Бяха със сини униформи.

— Пак може да се червенокожи — каза Айзък. — Облечени с армейски униформи. Униформите на Къстър. За да ни изненадат.