Майкл Коннелли - Късното шоу

Знаеше едно-две неща за негласните размити граници на договорките между медии и правоохранителни органи. Знаеше, че няма истински дух на сътрудничество, а още по-малко доверие. Тези, които прекосяваха размитите граници, служеха като застраховка срещу риск. Знаеше за тези практики и сега щеше да ги използва за собствените си цели.

Сградите на „Таймс“ и на администрацията на полицията са една до друга на Първа улица, дели ги само „Спринг Стрийт“. Двете гигантски бюрокрации се гледат с жълтеничави погледи, но в определени моменти несъмнено имат нужда една от друга.

Стигна в 7:20 и паркира на скъпия платен паркинг зад сградата на вестника. Метна през рамо чанта, в която носеше малко чисти дрехи, и влезе в едно кафене, от чийто ъглов прозорец виждаше цялата улица между вестника и полицията.

След като се настани с чаша кафе на плота пред ъгловия прозорец, извади телефона си и се обади на Джери Кастор на директната му линия.

— Рене Балард.

— О! Да, здрасти, радвам се, че се обади. Не бях… все още има време да запиша коментарите ти за случилото се.

— Няма да правя никакви коментари. Този разговор е твърдо извън протокола.

— Добре, но се надявах да чуя някаква реакция за това, което ще напиша в материала си, което е…

— Чу ме. Няма да коментирам и ми е все едно какво ще напишеш в материала си. Ще затворя, освен ако не потвърдиш, че разговорът ни е извън протокола.

Последва продължително мълчание.

— Е, добре, извън протокола сме — каза накрая Кастор. — Поне засега. Просто не разбирам защо не искаш да ми дадеш своята гледна точка за случилото се.

— Записваш ли? — попита Балард.

— Не, не записвам.

— Добре. Искам да те информирам обаче, че аз записвам. Записвам от началото на разговора. Нещо против?

— Не. Но все пак не разбирам защо…

— Ще разбереш след няколко минути. Значи не възразяваш, че записвам?

— Да, не възразявам.

— Добре. Кастор, обаждам се, за да ти кажа, че информацията ти не е вярна. Че източниците ти в полицията на Лос Анджелис те манипулират, за да публикуваш материал, който не само не е верен, но и цели да навреди на мен и на други.

— Да навреди? Как така?

— Ако излъжеш във вестника, това ще ми навреди. Трябва да се върнеш при източниците си, да погледнеш мотивите им и да поискаш от тях да ти кажат истината.

— Да не би да твърдиш, че не си наръгала Томас Трент няколко пъти? Че показанията ти не са в противоречие с показанията на друга жертва?

Втората част беше нова информация и щеше да й е от полза.

— Казвам само, че са те излъгали и че записвам този разговор — каза Балард. — Ако публикуваш материала и лъжите в него, и извадените от контекст изказвания, тогава този запис с предупреждението в него ще отиде право при главния ти редактор и някои други медии, така че за обществото и в редакцията ти ще стане ясно що за репортер си и що за вестник е „Лос Анджелис Таймс“. Приятна вечер, Кастор.

— Чакай! — извика той.

Балард прекъсна линията и зачака, без да изпуска от поглед служебния вход на сградата на „Таймс“.

Опираше се на факт, хипотеза и предположение. Фактът беше, че е незаконно и против политиката на полицията на Лос Анджелис да се разкриват публично подробности от разследвания на конкретни хора. Тази сутрин беше убила човек при изпълнение на дълга си. Това беше новина и полицията беше длъжна да информира обществеността за случилото се. Това щеше да стане със съобщение за пресата, договорено между всички засегнати. С Фалцър бяха написали изявление от три абзаца, докато бяха в кемпера сутринта. Тя обаче не се бе съгласявала да се огласяват повече подробности около смъртта и последвалото разследване. Кастор очевидно разполагаше с информация извън подготвеното съобщение за пресата. Това означаваше, че разполага с източник, който му дава тези подробности в нарушение на закона и политиката на полицията.

Хипотезата й беше, че източникът му е умен и прикрит и би положил усилия да не се окаже в позиция, заради която да бъде компрометиран. Определено не би разкрил подробности за лично разследване в телефонен разговор, който може да бъде записан или подслушан от други без негово знание. Независимо от мотивите на източника да даде информацията на вестника самото й предаване би станало тайно и не по телефона, в редакцията или в полицията.

Това водеше до предположението. Току-що бе подхвърлила на Кастор бърза топка и предполагаше, че той ще хукне, образно казано, в паника към източника си, за да спаси материала си. Трябваше да му предаде това, което току-що бе чул от нея. И ако имаше условие да не се говори по телефона, тогава Кастор трябваше да излезе от редакцията всеки момент и да отиде да се срещне с източника си.