Майкл Коннелли - Късното шоу

Балард си отбеляза да се обади на Комптън веднага щом психическото й състояние позволи отново да се занимава с разследване. Мина й през ума, че връщането към подвизите на Нетълс би било добре дошло разнообразие и отвличане от сегашната ситуация.

Следващото съобщение беше от прекия й шеф лейтенант Макадамс. Той започваше с думите, че се радва, че Балард е сравнително добре след преживяното. След това започна да чете заповед, спусната му от горе, според която Балард трябваше да премине към по-леки задължения, докато трае разследването за причинена от служител смърт.

— Така че работя по графика и ще намеря някой, който да дежури с Дженкинс — добави Макадамс, след като прочете заповедта. — Ти ще си на бюро, докато „Вътрешни“ не приключат и не те оправдаят и не получиш одобрение от психолозите. Всичко е до голяма степен формално. Обади ми се или ми пусни имейл, за да потвърдиш, че си получила и разбрала заповедта. Благодаря, Рене.

Следващите две съобщения бяха от доброжелатели от отдела. Единият беше Роджърс Кар от „Тежки престъпления“.

— Обажда се Кар. Ужас! Току-що научих. Радвам се, че си добре, че всичко е наред, радвам се, че извади от играта това голямо зло. На линия съм, ако имаш нужда от нещо.

Балард триеше съобщенията, след като ги изслушваше, но запази това от Кар. Мина й през ум, че може да поиска да го чуе пак, особено онова за изваждането на голямото зло от играта. Реши, че може да се окаже благотворно да чуе съобщението следващия път, когато вътрешният й съд започне да обсъжда делото и да клони към осъдителна присъда.

Следващото съобщение също се оказа достойно за запазване. Беше от Беатрис Бопър. Тя плачеше и го бе оставила само преди час.

— Най-после ме пуснаха! Задаваха ми куп въпроси, после ги повтаряха отначало. Както и да е, детектив Балард, казах им истината. Ти ми спаси живота. Спаси живота и на двете ни. Той се канеше да ме убие, знам го. Изръмжа ми го, преди да ми бие инжекцията. Мислех, че това е краят. А после ти ме спаси. Беше толкова добра. Би се с него и го победи. Казах им го. Казах им каквото видях. Благодаря, детектив Балард! Ужасно благодаря!

Гласът й заглъхна в поредното ридание и връзката прекъсна. Съобщението, макар и искрено, накара Балард да се замисли. Беше наясно, че Беатрис не бе видяла схватката й с Трент. Тогава беше в безсъзнание. Според съобщението беше казала на детективите, че е видяла нещо, което не е видяла. Дали не бе решила, че онези от „Вътрешни“ искат да открият грешки на Балард, за да я изкарат виновна за убийството? Трябваше да внимава. Не можеше да се обади на Бопър, за да я разпита за тези неща. Можеха да решат, че това е опит за въздействие върху свидетел. Опитите да се манипулира вътрешно разследване водеха до уволнение. Трябваше да чака и да е предпазлива. Обаждането на Беатрис беше добро предупреждение да внимава.

Загрижеността й стана още по-оправдана след последните две съобщения. Първото беше от лейтенант Фалцър от „Вътрешни“. Той искаше да изтеглят напред часа на срещата за следващия разговор. Информираше я, че огледът на местопрестъплението е приключил и всички начални разпити са проведени.

— Трябва да седнем и да изгладим несъответствията — казваше той. — Ела във „Вътрешни разследвания“, да кажем, в осем. Ще опитаме да те пуснем възможно най-рано.

Първото, което си помисли Балард, беше дали не трябва да вземе със себе си свой представител, който да я защитава. Беше доловила враждебна нотка в гласа на Фалцър и предвид съобщението на Беатрис започваше да се тревожи за това, което детективът от „Вътрешни“ беше нарекъл „несъответствия“. И тогава си спомни. За защитник и свой представител би избрала Кей Частин. Той беше умен. Аналитичният му ум би й помогнал да разгадае ходовете, които предприемат против нея. Би й помогнал да формулира възможно най-добрите отговори на въпросите им.

Обаче я бе предал, а сега бе мъртъв. Не би могла да поиска от никого да седне до нея и да се чувства спокойна. Никой не беше дори наполовина ловък или предвидлив като Частин. Не Дженкинс. Не Стедман. Беше сама във всичко, което щеше да последва.

И ако това заключение не беше достатъчно потискащо, последното съобщение я накара да потрепери. Беше дошло преди по-малко от половин час, докато тя беше под душа. Обаждаше се репортер от „Таймс“, Джери Кастор. Балард никога не бе говорила с него, но знаеше кой е. Беше го виждала на различни местопрестъпления и пресконференции, най-вече когато работеше в „Грабежи и убийства“.