Майкл Коннелли - Късното шоу

— Поне не още — отвърна тя, обърна се и направи крачка.

— Балард, би ли се върнала за момент? — спря я Кар. Тя отново се обърна и го погледна отвисоко.

— Защо? Няма да предприемеш нищо, а аз имам разследване и трябва да работя.

— Седни за минута, моля те — добави Кар умолително. Тя седна, неохотно.

— Направи същото и вчера — почна той. — „Имам разследване, трябва да работя, довиждане“… Кое му е толкова важното на това разследване?

— Имам тип, който насилва хора, защото му харесва — отговори Балард. — Той е голямо зло и смятам да го спра.

— Томас Трент?

— Откъде знаеш, по дяволите?

Обаче поклати глава. Нямаше нужда от отговор, макар че той й го даде.

— Знаеш, че достъпът до националната база данни за престъпността се следи — каза той. — Видях, че си проверила трите трупа от заведението и този Томас Трент. Питах се кой ли е този тип и каква е връзката му.

— След като си разбрал — отговори Балард, — знай, че няма връзка. Вие… този случай няма абсолютно нищо общо с Частин или „Танцьорите“, или нещо около тях.

— Радвам се да го науча.

— Виж, смяташ ли да направиш нещо с това, което ти дадох, или не?

— Ще направя, Балард, обаче помисли какво предполагаш. Лейтенант от полицията убива петима души в бар, после ликвидира свой колега? За какво? Защото има… какво? Дългове от хазарт? Това е прекалено, по дяволите.

— Няма обяснение защо хората убиват. Знаеш го. И ако преминеш границата, какво може да те спре петте жертви да станат шест?

Погледна настрани и към коридора. И видя мъж, който в същия момент отклони поглед от нейния. Беше пред вратата на съседната съдебна зала. Беше с костюм, но повече приличаше на ченге, отколкото на адвокат.

Погледна небрежно към Кар и каза тихо:

— Един тип ни наблюдава. Чернокож, пълен, кафяв костюм, до съседната съдебна зала.

— Спокойно — отвърна Кар. — Това е Бързия, моят партньор.

— Довел си партньора си?

— Ти си непредсказуема, Балард. Исках да съм сигурен, че всичко ще мине гладко.

— Беше ли и вчера, когато се срещнахме в онова заведение?

— Беше наблизо, да.

Балард вдигна очи към партньора на Кар и отбеляза:

— Не изглежда много бърз.

Кар се засмя.

— Казва се Куинтън Кенеди. По прякор Бързия.

Балард кимна.

— Така че, виж — продължи Кар, — приемам всичко това много предпазливо, нали? Ще се върна и ще поговоря с моя лейтенант, ще опитам да измъкна обяснение за телефона на Робисън. Ще открия как са разбрали, че си му се обаждала. Ако всичко е както мислиш, ще се свържа с теб и ще обсъдим следващата стъпка. Къде обаче да отнесем всичко това?

— При областния прокурор. Във „Вътрешни разследвания“.

— Нека не избързваме с тези неща. Трябва да знаем доста повече, отколкото как са разбрали за обажданията ти. Все още може да има разумно обяснение.

— Продължавай да мислиш така, Кар. И продължавай да се движиш с твоя човек, Бързия. Не искаш да свършиш като бившия ми партньор, нали?

И без повече приказки тръгна към асансьорите. Козирува с насмешка на Бързия, а той присви очи към нея, сякаш не знаеше коя е. Беше твърде късно за това обаче.

Добра и лоша новина очакваха Балард, когато влезе в отделението за интензивни грижи на областната болница. Добрата новина беше, че Рамона Рамон вече е в съзнание и че състоянието й се е подобрило. Лошата беше, че все още беше интубирана и нямаше как да говори, а от знаците, които бе дала, изглеждаше, че не е наясно защо е в болница и какво й се е случило.

Позволиха й да влезе при болната и още в първия момент Рамона леко отвори подпухналите си клепачи и двете се погледнаха за първи път. Нещо във вида на жертвата, дошла на себе си и осъзнала окаяното си положение, се струваше на Балард покъртително. В очите й прочете неконтролируем страх. Страх от неизвестното.

— Рамона — каза Балард, — аз съм Рене и съм детектив от полицията на Лос Анджелис. Искам да хвана този, който ти е направил това.

Остави на шкафчето до леглото папката, която носеше, и застана отстрани. Очите на Рамона шареха нервно. Дясната страна на лицето й все още беше силно отекла и му придаваше асиметрична форма. Балард протегна ръка и мушна палеца си в дланта на Рамона.

— Сега си на сигурно място — каза й. — Никой няма да те нарани. Сега искам да стиснеш палеца ми, ако разбираш какво ти говоря.

Изчака и скоро усети стискането.

— Добре, хубаво. Това е чудесно, Рамона. Хайде да направим така — ще ти задавам въпроси, на които можеш да отговориш с „да“ и „не“. Ако отговорът ти е „да“, стискаш палеца ми един път. Ако е „не“, стискаш два пъти. Става ли?