Майкл Коннелли - Късното шоу

Балард си помисли, че вероятно ще го изпрати вън, на повикване. Грабна доклада за уликите и стана, за да може да чува и да се притече на помощ на Дженкинс, ако се окажеше, че му трябва подкрепление. Взе и радиостанцията си и тръгна към тях.

Бюрата на Дженкинс и Балард бяха разположени диагонално в ъглите на стаята и между тях нямаше пряк достъп. Трябваше да мине напред между две редици бюра, после да стигне до съседния проход и тогава да застане зад Мънро. Докато приближаваше, видя неловкото изражение на лицето на партньора си, който гледаше дежурния лейтенант, и си даде сметка, че той не е дошъл, за да разпределя задачи.

”… казвам само, че ти си водещият, ти командваш парада, трябва да й сложиш каишката и…

Радиостанцията в ръката на Балард изписука и започна да предава съобщение.

Мънро млъкна и се обърна. Видя я да стои зад него.

— И какво, лейтенант? — попита тя.

Лицето му за момент издаде изненадата му, после Мънро погледна Дженкинс и регистрира факта, че той не го беше предупредил за приближаването й.

— Виж, Балард… — започна Мънро.

— Значи искаш да съм на каишка? — прекъсна го тя. — Или си само пратеник?

Мънро вдигна ръце, сякаш за да спре физическо нападение.

— Балард, чуй ме, ти… Аз… Не знаех, че си тук — запелтечи. — Не би трябвало да си тук. Искам да кажа, ако знаех, че си тук, щях да говоря направо с теб и да ти кажа каквото казах на Дженкинс.

— И то е? — подкани го тя.

— Виж, някои хора се опасяват, че може да объркаш нещата, Балард, че ще преминеш границата по случилото се с Частин. Разследването не е твое и трябва да стоиш настрана, по дяволите!

— Кои са тези хора, лейтенант? Оливас? За мен или за себе си се тревожи той?

— Виж, не съм споменавал имена, а просто…

— Спомена моето име. Дойде при партньора ми и му каза да ме сложи на каишка.

— Както сама го каза, детектив, аз съм само пратеник. И посланието е предадено. Това е.

Обърна се и тръгна към задния изход. Предпочете по-дългия път, вместо да мине покрай Балард.

Когато останаха сами, тя погледна Дженкинс и каза:

— Задник.

— Шибан страхливец. — Дженкинс поклати глава. — Виж го откъде излезе.

— Какво щеше да му кажеш, ако не бях дошла?

— Не знам. Може би щях да му кажа, ако има да ти казва нещо, да го каже на теб. Може би щях да му кажа да се разкара.

— Надявам се да е така, партньоре.

— Добре, какво точно си се захванала да правиш, което ги стиска за топките?

— Там е работата, че не съм сигурна. Обаче това е второто така наречено послание за днес. Някакъв тип от централата дойде във Вентура и после ме намери на плажа, за да ми каже същото. А аз дори не знам какво точно съм направила.

Лицето на Дженкинс се изкриви в гримаса на тревога и подозрителност. Не вярваше, че не е наясно какво е направила. Безпокоеше се, че ще продължи да го прави.

— Пази се, момиче. Тези хора не се шегуват.

— Вече го знам.

Балард остави пред него радиостанцията и каза:

— Мисля да отида до апартамента. Ела и ме вземи, ако ти трябвам. Иначе вероятно ще се видим, преди да си тръгнеш.

— Не се безпокой — каза той. — Наспи се добре, ако можеш, Имаш нужда от това.

— Вбесява ме, че идва тук при теб само защото мисли, че ме няма.

— Виж, четох на Марси за Япония. Та там имат поговорка, която гласи…

— Говоря ти за онези хора, а ти ми разказваш за Япония?

— Ще ме изслушаш ли? Това не са „онези хора“, нали? Чета й за места, на които никога няма да отидем. В момента я интересува японската история и за това й чета. И попаднах на една поговорка на конформистите: „Пирон, който стърчи, ще бъде набит до долу“.

— И какво ми казваш с това?

— Казвам ти, че в този отдел има много типове с чукове в ръка. Трябва да се пазиш.

— Не е нужно да ми го казваш.

— Не знам… понякога си мисля, че е нужно.

— Все едно. Тръгвам. Изведнъж всичко това ужасно ми писна.

— Опитай да се наспиш.

Дженкинс вдигна тържествено юмрук и Балард го чукна със своя — знак, че всичко помежду им е наред.

Прибра доклада с уликите в шкафа си и го заключи, после излезе и се качи по стълбите в дъното на втория етаж на управлението, срещу стаята за инструктаж, където имаше помещение, което наричаха „Апартамент за новобрачни“. Беше стая с легла на три етажа, покрай две срещуположни стени. Принципът беше, че хубавите места се заемаха от дошлите по-рано, а в дъното на помещението имаше маса със спални комплекти, опаковани в найлон — два чаршафа, възглавница и тънко затворническо одеяло.