Майкл Коннелли - Късното шоу

— Бела, снимаме — каза й Бопър. — Връщам се веднага.

Бела не отговори. Бопър отведе Балард до изхода и я пусна да излезе, като й пожела късмет в разследването. Балард й подаде визитката си с дежурното пожелание да й се обади, ако си спомни нещо.

— В регистъра на превозните средства това място е записано като твой адрес — каза Балард. — Вярно ли е?

— Нали домът е там, където ядеш, където се чукаш и където спиш? — отвърна Бопър.

— Може би. Значи нямаш друго място?

— Не ми трябва друго място, детектив.

Бопър затвори вратата.

Балард запали мотора на колата, после извади бележника и започна да записва каквото си спомняше от разговора. Докато пишеше с наведена глава, я стресна рязко чукане по стъклото на колата. Вдигна очи и видя, че е Били, портиерът, който й бе отворил. Свали стъклото.

— Детектив, Сади каза, че си забравила това.

Държеше ключ. Не беше на халка. Просто ключ.

— О… — учуди се Балард. — Да, благодаря. Много добре.

Взе ключа и вдигна стъклото.

Подкара на юг, към центъра. Движеше я някаква вътрешна инерция. Нямаше никакво пряко доказателство, но разговорът с Беатрис Бопър бе избутал Томас Трент още по-далеч от разграничителната линия между лице, представляващо оперативен интерес, и заподозрян. Сега той беше единственият фокус на Балард и мислите й се въртяха изключително около изграждането на годни за съда аргументи.

Телефонът й иззвъня и тя видя, че е Дженкинс. Сложи си слушалките и прие разговора.

— Здрасти, партньоре. Проверявам какво е положението, преди да застъпя. Някакви изостанали проблеми?

Дженкинс трябваше да е сам следващите две нощи. Това би следвало да са нейните почивни дни.

— Нищо особено — отговори тя. — Надявам се да имаш спокойно дежурство.

— Нямам нищо против да стоя зад бюрото цяла нощ — каза Дженкинс.

— Е, ще е така поне първия час. Колата е при мен.

— Какво? Би трябвало да си във Вентура и да сърфираш. Какво става с теб?

— Току-що разговарях с бившата жена на заподозрения за побоя над Рамона Рамон. Той е, не се съмнявам. Това е нашият човек. Нарича бърлогата си „обърнатата къща“, както жертвата е споменала пред Тейлър и Смит.

— Добре.

От тона му и от начина, по който изговаряше думите, тя разбра, че не е убеден.

— Освен това има колекция месингови боксове — добави тя. — И на тях пише „добро“ и „зло“. Буквите си личат в синините на Рамона. Отидох да проверя и направих снимки.

В първия момент Дженкинс не каза нищо. За него това беше нова информация, но и индикация за обсесия по въпроса. Най-накрая проговори:

— Имаш ли достатъчно материали, за да получиш заповед за обиск?

— Още не. Обаче жертвата е преместена в областната болница, което нямаше да е възможно, ако още беше в кома. Така че отивам там и ако е в съзнание, ще й покажа снимки. Ако разпознае нападателя си, сутринта ще занеса материалите при Макадамс и вече ще имам конкретен план.

Дженкинс мълчеше. Изглежда, се чувстваше като човек, останал на перона, след като влакът току-що е минал през гарата, без да спре.

— Добре — каза накрая. — Искаш ли да те чакам в общинската болница?

— Не, мисля, че ще се справя — отвърна Балард. — Ти отиди в управлението и се яви на инструктажа. Виж каква е ситуацията. Ще ти се обадя, когато тръгна да се прибирам с колата.

Общинската болница вече не беше окаяно място — в последните години беше минала през ремонт и боядисване и вече не изглеждаше така мрачна. Медицинският персонал несъмнено беше не по-малко квалифициран и всеотдаен от този в която и да било частна болница, но, както и при другите гигантски бюрокрации, всичко тук се свеждаше до бюджета. Балард първо се отби в офиса на охраната, където показа значката си и опита да убеди нощния дежурен, казваше се Рузвелт, да засили охраната на Рамона Рамон. Рузвелт — висок слаб мъж, който скоро щеше да се пенсионира — се интересуваше повече от картината на мониторите пред себе си, отколкото от думите на Балард.

— Няма да стане — отсече той. — За да сложа някой пред онази стая, ще трябва да махна охраната от входа на спешното, а сестрите там никога няма да ме оставят да направя такова нещо. Ще ме одерат жив, ако ги оставя незащитени просто така.

— Казваш ми, че имаш само един човек в спешното? — попита Балард.

— Не. Имам двама. Един вътре, един — вън. Деветдесет и девет процента от насилието при нас се случва в спешното, така че имам двустепенна охрана — един човек пази входовете, другият следи пристигащите придружители с линейките. Не мога да махна никой от двамата.