Майкл Коннелли - Късното шоу

Балард си даде сметка, че би могла да уговори среща и да отиде в къщата му, докато той я чака на работното си място, обаче след като бе излязла от болницата, се бе отказала от тази идея и сега не беше сигурна, че иска да премине границата. Освен това вече се бе обадила на баба си, за да й каже, че ще е при нея за вечеря.

— Тази вечер не става — отговори тя. — Не мога да дойда.

— Стела, докарах тази кола тук специално за теб — каза Трент. — Прекрасна е! Има задна камера, всичко, което ти трябва. Защо не се отбиеш след работа на път за вкъщи?

— Тази вечер няма да се прибирам вкъщи, Том. Извън града съм.

— Сериозно?! Да не би да си отишла да сърфираш с онзи ван?

Балард за момент замръзна, но си спомни, че бе паркирала вана на паркинга на автокъщата, когато пробваха колата, а сърфът й беше на покрива.

— Не, Том, не съм отишла да сърфирам. Пътувам по работа и ще ти се обадя, когато се върна. Съжалявам за неудобството.

И прекъсна, преди той да успее да отговори. От нещо в този разговор я побиха тръпки — фамилиарниченето му, само заради едно пробно шофиране.

— По дяволите! — изруга високо.

Лола се обърна към нея и я погледна.

Телефонът й иззвъня пак почти веднага и за миг я обзе гняв. Реши, че Трент й звъни отново.

Обаче не беше Трент. Оказа се Роджърс Кар.

— Е, имало е заповед — каза той. — От „Грабежи и убийства“ са получили телефонните му разпечатки.

Говореше за телефона на Робисън и нейните обаждания. Балард се усъмни.

— А как са измислили вероятна причина? Той е свидетел, не е заподозрян.

— Не са казвали, че е заподозрян. Позовали са се на извънредни обстоятелства и че собственикът на телефона е изложен на евентуална опасност. Това е достатъчно.

— Научи ли нещо друго? Например кой друг му се е обаждал и на кого се е обаждал той?

— Не, Балард. Дори не попитах, защото това не е свързано с частта от разследването, която ми е поверена.

— Разбира се, че не е. Искам да кажа, защо да правиш усилие, след като е много по-лесно да си държиш главата заровена в пясъка?

— Балард…

Тя прекъсна разговора и продължи до Вентура в пълна тишина. Едва успяваше да овладее недоволството си, че е принудена да наблюдава отстрани.

На вечеря баба й опита да я развесели, като приготви любимо ястие от детството й — черен боб и ориз с гуакамоле и пържени плантани. Балард харесваше храната, но не беше в настроение да говори, освен че похвали готвачката. И готвачката беше тази, която поддържаше разговора и задаваше въпроси.

Туту беше дребна жена, която като че ли се смаляваше все повече с възрастта. Кожата й беше кафява като кестен след годините на слънце — първо докато бе научила сина си да сърфира и после докато бе обикаляла света, за да го гледа като състезател. Погледът й обаче беше остър и тя познаваше внучката си по-добре от всеки друг.

— По случай ли работиш?

— Работех — отговори Балард. — Нещата се бавят за съжаление.

— Обаче работиш по нещо. Личи си. Толкова си мълчалива…

— Така е. Съжалявам.

— Работата ти е важна. Няма проблем.

— Има. Трябва да забравя всичко това за известно време. Ако не възразяваш, след вечеря ще отида в гаража, за да сложа някои неща в пералнята и да намажа с восък някоя къса дъска, за да сърфирам утре.

— Няма да гребеш?

— Мисля, че се налага да сменя темпото.

— Направи каквото трябва, скъпа. Аз ще измия чиниите и ще си лягам.

— Добре, Туту.

— Чувала ли си се напоследък е Макани?

— Не. От Коледа.

— Срамота.

— Не е. Просто нещата са такива. Тя намира телефон за Коледа, но само ако й трябва нещо. Това е положението.

Макани беше майката на Балард. Доколкото Рене знаеше, беше жива и здрава и живееше в отдалечено ранчо в Каупо, Mayи. Нямаше телефон или интернет. И нямаше желание да поддържа редовни контакти с дъщеря си, която преди двайсет години бе изпратила да живее в дома, в който бе отраснал покойният й баща, на континента. Дори когато Балард се върна на родния Хавай, за да учи в университета там, не поддържаха връзка. Балард винаги бе смятала, че това е така, защото твърде силно напомня на майка си за мъжа, когото бе загубила във вълните.

Балард помогна за миенето на чиниите, както правеше винаги. После прегърна баба си и й пожела лека нощ. Изведе Лола в предния двор и се загледа в ясното небе, докато кучето приключи с кучешките си работи. След това го отведе до постелката му и отиде в стаята си, за да вземе сака с дрехи за пране.

В гаража натика дрехите в пералнята и я пусна. После отиде до поставката с дъски за сърф, която минаваше покрай задната стена на гаража. На нея по големина бяха подредени осем — всички, които бе събрала през живота си. Никога не разменяше непотребните, да не говорим да ги подари. Бяха свързани с твърде много спомени.