Майкл Коннелли: Късното шоу

Дженкинс го каза с авторитетен, леко заплашителен тон, който напълно ликвидира смисъла на учтивия израз „ако обичаш“. Свидетелят се вторачи за миг в Дженкинс, после се върна на мястото си.

— Не знаят ли, че ще ги превозват с автобус? — попита Балард тихо.

— Още не — отвърна Дженкинс.

Преди Балард да успее да отвори уста, телефонът й завибрира и тя го извади, за да погледне екрана. Беше неизвестен номер, но тя прие разговора, защото беше сигурна, че е някой колега.

— Балард.

— Детектив? Лейтенант Оливас. Казаха ми, че си била с петата жертва в Презвитерианската болница. Решението не е мое, но разбрах, че вече си била там.

Балард замълча за миг, преди да отговори. В гърдите й се надигаше усещане за ужас.

— Точно така — каза накрая. — Не оцеля. Сега ще я поемат патолозите.

— Успя ли да вземеш някакви показания от нея?

— Не. Умря почти веднага след пристигането. Опитаха да я спасят, но не се получи.

— Ясно.

Каза го с тон, който сякаш обвиняваше нея — като че ли заради някаква нейна небрежност не е успяла да разпита жертвата, преди тя да умре. Балард не реагира.

— Напиши докладите и ми ги донеси сутринта — каза Оливас. — Това е всичко.

— Хм… На местопрестъплението съм — каза Балард, преди Оливас да прекъсне връзката. — В съседство, при свидетелите. С партньора ми.

— И?

— Жертвата нямаше документ за самоличност. Била е келнерка. Вероятно някъде в заведението има шкафче, в което е държала портфейла и телефона си. Искам да…

— Синтия Хадел. Шефът на бара ми даде името.

— Искаш ли да потвърдя и да прибера вещите й, или предпочиташ да го направят твоите хора?

Оливас се замисли, преди да отговори. Сякаш претегляше нещо, което няма връзка със случая.

— Имам ключ, който, мисля, е от шкафче — добави Балард. — Парамедиците ми го дадоха.

Това беше сериозно изкривяване на истината, но Балард не искаше лейтенантът да знае как се е сдобила с ключа.

— Добре, погрижи се — каза той след кратка пауза накрая. — Хората ми са достатъчно заети. Обаче не се увличай прекалено, Балард. Тя е периферна жертва. Съпътстваща щета — оказала се е където не трябва, когато не трябва. Можеш също да уведомиш близките, за да спестиш време на моите хора. Само не ми пречи.

— Разбрах.

— И все пак искам доклада ти на бюрото си утре сутринта.

И Оливас прекъсна преди Балард да успее да отговори. Тя задържа телефона до ухото си за момент, замислена над думите му, че Синди Хадел е съпътстваща щета, оказала се където не трябва, когато не трябва. Даваше си сметка какво е това.

Прибра телефона.

— Е? — попита Дженкинс.

— Трябва да отида в заведението, за да проверя шкафчето и да намеря документите й — каза тя. — Оливас също така иска да уведомим близките.

— По дяволите.

— Не се тревожи, аз ще го свърша.

— Не, не… не става така. Когато предлагаш своите услуги доброволно, предлагаш и моите.

— Не съм искала да уведомявам роднините. Чу разговора.

— Поиска да участваш. Разбира се, че ще ти даде гадната работа.

Балард не искаше да влиза в спор. Обърна се, огледа насядалите около каменните маси хора и видя две момичета с отрязани като шорти джинси и бодита — бяло и черно. Отиде при тях и им показа значката си. Бялото боди заговори още преди Балард да отвори уста.

— Не сме видели нищо!

— Чух — каза Балард. — Искам да ви попитам за Синди Хадел. Познавахте ли я?

Бялото боди сви рамене.

— Ами, да, от работата — каза Черното боди. — Готина мацка. Как е тя?

Балард поклати тъжно глава и двете келнерки едновременно вдигнаха длани към лицата си, като че ли получаваха импулси от един и същи мозък.

— Боже… — изпъшка Бялото боди.

— Какво можете да ми кажете за нея? — попита Балард. — Омъжена ли е? Приятел? Съквартирант? Такива неща?

Не знаеха нищо.

— В клуба има ли стая с шкафчета за персонала? Където евентуално е държала портфейла си и телефона може би? — продължи Балард.

— В кухнята има шкафчета — отговори Бялото боди. — Там си слагаме нещата.

— Добре — каза Балард. — Благодаря. Трите разговаряхте ли тази вечер, преди да се случи това?

— Просто наши си неща — отвърна Черното боди. — Кой дава бакшиш, кой не, кой е стиснат… Такива работи.

— За някой конкретен човек ли говорихте? — попита Балард.

— Не, не… — Черното боди поклати глава.

— Тя се хвалеше, че някой й бил дал петдесетачка — каза Бялото боди. — Всъщност мисля, че беше някой от сепарето, в което започна стрелбата.