Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Ей сега, Маргарида. Мама ще ти даде препечените филийки.

Съпругът ѝ се облегна на стола и въздъхна обезсърчен.

— Освен това е ненаситна. — Сърдито кимна с глава. — Виж я как се облизва лакомницата. Слюнки ѝ потичат само докато гледа тостера.

— Тя си е такава.

— Не може така — възкликна Томаш, поклащайки глава. — Ще ни обърка бюджета, ако продължава да яде така. Не печелим само за това.

Майката стопли млякото в микровълновата печка, добави две лъжици шоколад на прах и две лъжици захар, разбърка го и сложи чашата на масата. Миг след това тостерът съобщи с обичайното щракване, че филийките са готови. Конщанса ги извади от тостера, намаза ги е масло и ги подаде на дъщеря си, която веднага ги натъпка в устата, както обикновено, с намазаната страна надолу.

— Ммм, чу’есно! — изпъшка Маргарида, наслаждавайки се на топлите препечени филийки. Надигна чашата и отпи още малко мляко е шоколад; когато остави чашата, шоколадово мустаче се бе изписало над устните. — Много вкусно!

БАЩА И ДЪЩЕРЯ ИЗЛЯЗОХА ОТ АПАРТАМЕНТА ДЕСЕТ МИНУТИ след това. Утрото бе студено и ветровито, бризът духаше от север, остър и неприятен, и разлюлените тополи шумяха неспокойно и нервно; капчици вода обсипваха колата, прозрачни и блестящи, а асфалтът бе застлан с мокра пелена; изглеждаше, че вали, но всъщност се виждаха само дрипите на влажната покривка, паднала през нощта, които замрежваха стъклата и се стичаха в микроскопични езерца, пръснати навсякъде из градчето Оейраш.

Томаш носеше чантата в една ръка, а с другата стискаше пръстчетата на момичето; Маргарида беше облечена със светлосиня дънкова пола и тъмносиньо сако, небрежно метнала раницата на гръб. Таткото отвори вратата на малкото бяло пежо, настани Маргарида на задната седалка, остави раницата и чантата до нея и седна зад волана; запали мотора и потегли. Караше бързо, дъщерята закъсняваше за училище, а той трябваше да преодолее сутрешните задръствания и да стигне навреме за часовете във факултета в самия център на Лисабон.

На първия светофар погледна скришом в огледалото. Маргарида поглъщаше света с големите си черни очи, живи и жадни, съзерцавайки как хората пресичат тротоарите и потъват в неспокойния кипеж на живота. Томаш се помъчи да я види с очите на непознат — дръпнати очи и тъмна мека коса, с вид на закръгленичка азиатка. Дали би я сметнал за ненормална? Беше убеден в това. Нима преди самият той не ги наричаше така, когато ги срещаше по улицата и в магазина? Ненормални. Имбецили. Умствено изостанали. Какви жестоки шеги си прави понякога животът.

Спомняше си, като да бе днес, онова пролетно утро преди девет години, когато пристигна в родилния дом, въодушевен и развълнуван, преливащ от щастие и радост. Беше научил, че е станал баща, и искаше да види новородената си дъщеря. Затича се към стаята с букет орлови нокти в ръка, прегърна жена си и целуна новороденото момиченце, целуна го като съкровище и се разчувства, като я видя, сгушена в бебешкото си легло, с розови бузки и смешна на вид, като миниатюрен сънлив Буда, толкова мъдра и спокойна.

Щастието му бе пълно, възвишено, небесно. Но продължи не повече от тридесет минути. После влезе лекарката и кимвайки дискретно, го извика в кабинета си. Мрачно го заразпитва дали има азиатски предци в рода или родственици с особена форма на очите; разговорът никак не се понрави на Томаш и той ѝ даде да разбере, директно и сухо, че ако има нещо за казване, по-добре да го каже; и тогава лекарката му обясни, че преди са наричали определен тип хора монголоиди, израз, отпаднал от употреба и заместен с хора със синдрома на Даун, или тризомия 21.

Все едно го бяха ударили с юмрук в стомаха. Земята се отвори под краката му, бъдещето потъна в непрогледен мрак. Майката изпадна в дълбока безсловесност, дълго време отказваше да говори по въпроса, плановете за дъщеря им се бяха срутили след ужасната присъда. Прекараха все пак една седмица в надежда, докато институтът „Рикардо Жорж“ определяше кариотипа, генетичния тест, който би изяснил всички съмнения; през всичките онези дни се мъчеха да се убедят, че е станала грешка, на Томаш му се струваше, че малката има чертите на баба му по бащина линия, а Конщанса разпознаваше типичните черти на някаква леля, лекарите сигурно се бяха излъгали, нима бе възможно такова дете да е умствено изостанало, ама наистина трябва да си луд, за да кажеш такова нещо! Но едно обаждане по телефона от лаборантка в института със зловещите думи: „Тестът е положителен“, направи нещата необратими.