Джеффри Дивер - Убийте Райм

Кимна и тръгна нагоре. След малко спря и се обърна. Гарет гледаше краката й и пукаше кокалчета. После вдигна очи и погледна под роклята й.

Лидия продължи.

На върха на хълма имаше полянка, през която минаваше една-единствена пътека към някаква горичка. Лидия тръгна натам.

— Хей, ти уши имаш ли? — извика Гарет след нея. — Казах ти да чакаш!

— Не съм се опитала да избягам! Просто ми е страшно горещо. Искам да се скрия на сянка.

Той посочи земята на пет-шест метра пред нея. На средата на пътеката имаше дебел слой борови иглички.

— Можеше да паднеш вътре — каза момчето — и да ми развалиш капана.

Лидия се вгледа по-внимателно. Боровите иглички покриваха голяма яма.

— Какво има отдолу?

— Това е смъртоносна клопка.

— Какво има вътре?

— Ами… изненада за онези, които ни преследват — заяви гордо той и се усмихна самодоволно, сякаш е измислил нещо много гениално.

— Ама някой може да падне вътре!

— Глупости. Тук сме на север от Пако. Единствените, които ще дойдат, са преследвачите. А те са си го заслужили.

Хвана я за ръката и я преведе отстрани на ямата.

— Няма нужда да ме теглиш — скара му се тя.

Гарет отслаби хватката си, но Лидия имаше чувството, че го прави само за да може да опипва от време на време китката й с дългите си пръсти.

Като кърлеж, който търси подходящо място да се впие.

Микробусът мина покрай гробищния парк на Танърс Корнър. Тъкмо се извършваше погребение.

— Вижте ковчега — обади се Сакс.

Беше малък, детски. Опечалените бяха едва двайсетина, всичките възрастни. Райм се почуди защо не са повече.

Погледна отвъд гробището — до хоризонта се простираха само гористи хълмове.

— Не е лошо за гробище — отбеляза той. — Нямам нищо против да ме погребат на такова място.

Сакс, която наблюдаваше загрижено траурната процесия, го погледна хладно.

Вероятно заради предстоящата операция не ѝ се говореше за смърт.

Микробусът зави рязко и засили по следващата права отсечка след колата на шерифа. Гробището изчезна зад тях.

Както бе казал Бел, Танърс Корнър се намираше точно на трийсет километра от медицинския център в Ейвъри. На табелката в началото на града пишеше, че в него живеят ни повече, ни по-малко от 3018 жители. Пустите, прашни улици създаваха впечатление за призрачен град. Възрастна двойка седеше унило на една пейка. Имаше и двама хилави мъже с измъчен вид, вероятно местните пияници. Единият седеше на бордюра, подпрял глава с двете си ръце, сигурно го мъчеше тежък махмурлук. Другият се беше облегнал на едно дърво и гледаше с празен поглед, очите му дори отдалеч изглеждаха пожълтели. Някаква жена миеше прозорците на аптеката.

— Доста спокойно — отбеляза Том.

— Меко казано — отвърна Сакс, която очевидно, както и Райм, чувстваше празнотата и безнадеждността в градчето.

По главната улица бяха разположени ред стари къщи и два малки търговски комплекса. Райм забеляза супермаркет, две дрогерии, два бара, една закусвалня, офис на застрахователна компания и един смесен магазин: касети под наем, сладкарница и салон за маникюр. Автосалонът се намираше между банката и магазин за риболовни принадлежности — три капана за балъци. Една реклама информираше, че на десет километра по Шосе 17 има ресторант на „Макдоналдс“. На друга се виждаше избеляла картина на корабите „Монитор“ и „Меримак“ от Гражданската война. Надписът подканваше: „Посетете военния музей“. За да се наслади на това преживяване, човек трябваше да шофира трийсет и пет километра.

Райм внимателно запомняше всяка подробност. Даде си сметка колко неподготвен за криминологична работа се чувства тук. В Ню Йорк анализираше успешно всяка улика, защото бе прекарал целия си живот там — беше обиколил всички улици, познаваше из основи историята, флората и фауната му. Тук обаче, в Танърс Корнър и околностите му, не знаеше нищо нито за обичаите на жителите, нито за почвата, за въздуха, за водата, за колите, които карат, за къщите, в които живеят, за предприятията, в които работят, за страстите, които властват над живота им…

Спомни си времето непосредствено след като постъпи на работа в полицията. Един старши детектив им изнасяше лекция.

„Какво означава изразът «Риба на сухо»?“ — попита той.

„Значи, че някой е попаднал в чужда среда. Чувства се объркан“ — отговори младият полицай Райм.

„Да, ама не съвсем. Какво става, когато извадим рибата от водата? Тя не се «обърква». Тя направо умира. Най-голямата опасност за един детектив е непознатата обстановка. Помнете го добре!“