Джеффри Дивер - Убийте Райм

Том спря микробуса и се зае с разтоварването на инвалидната количка. Райм лапна тръбичката на контролното устройство и се насочи към стръмната рампа на сградата на общинския съвет, където се помещаваше и шерифството. Рампата явно бе добавена набързо, веднага след приемането на Закона за подкрепа на инвалидите.

Трима мъже с дънки, работни ризи и сгъваеми ножчета на колана излязоха от шерифското управление и се запътиха към тъмночервен „Шевролет Събърбан“.

Най-хилавият от тримата сръга най-едрия, брадат мъж с коса, вързана на опашка, и кимна към Райм. След това очите им почти едновременно се насочиха към Сакс. Едрият огледа Том, слабото му тяло, безупречно изгладените му дрехи и златния му пръстен, и прошепна нещо на третия, който, за разлика от другарите си, приличаше на консервативен бизнесмен от южните щати. Той вдигна рамене. Тримата бързо загубиха интерес към новодошлите и се качиха в шевролета.

„Риба на сухо…“

Бел, който вървеше до количката на Райм, забеляза интереса на криминолога към тримата.

— Този едрият е Рич Кюлбо — обясни той. — Другите са му приятели. Шон О’Сараян е хилавият, другият е Харис Томъл. Кюлбо не е такъв размирник, на какъвто прилича. Прави се на голям бияч, но не ни причинява много главоболия.

О’Сараян ги изгледа от задната седалка на шевролета.

Шерифът изтича напред, за да отвори вратата за инвалиди, която бе запечатана.

— Явно няма много инвалиди — отбеляза Том. После попита Райм: — Как се чувстваш?

— Чудесно.

— Не изглеждаш така. Пребледнял си. Веднага щом влезем, ще ти премеря кръвното.

Влязоха. Райм предположи, че сградата е строена през петдесетте. Отвътре беше боядисана в зелено, а по стените висяха картини, снимки, показващи историческото развитие на града, и обяви за свободни места в общинската администрация.

Една майка и малко момченце се зададоха по коридора. Детето не можеше да свали очи от Райм. Когато количката мина покрай него, се усмихна въодушевено.

— Страхотно — каза на майка си.

Райм понечи също да се усмихне, но жената дръпна детето и го смъмри тихо. Продължиха към изхода, без да се обръщат. На излизане обаче майката хвърли бърз поглед назад.

„Може би след няколко месеца няма да ме гледат така. Може би след операцията вече няма да съм инвалид. Ако мине успешно. Ако оживея.“

„Разбира се, че има рискове…“

После се сепна: „Не. Това са глупости!“

Бел отвори една врата и се обърна към Райм:

— Това върши ли работа? Използваме помещението за склад за веществени доказателства, но ще ги преместим в мазето.

Покрай стените бяха наредени десетина кашона. Един полицай се мъчеше с количка, върху която бе натоварен огромен телевизор „Тошиба“. Друг носеше два кашона с бутилки от сок, пълни с някаква бистра течност. Райм ги изгледа любопитно. Бел се изсмя:

— Характерните престъпления за Танърс Корнър: кражби на електроника и нелегално производство на алкохол.

— Това алкохол ли е? — попита Сакс.

— Оригинално менте. Отлежало трийсет дни.

— Марка „Оушън спрей“, а? — отбеляза Райм.

— Това са любимите бутилки на производителите. Защото имат широко гърло. Ти пиеш ли?

— Само шотландско уиски.

Бел кимна към бутилките:

— Това е чиста отрова. ФБР и Данъчният отдел се интересуват от печалбата им, ние се тревожим за живота на гражданите. Тази партида не е лоша, но в много ментета има формалдехид, разредител или химически торове. Годишно имаме средно по две смъртоносни отравяния.

Райм огледа стаята. Кимна към контакта:

— Ще имаме нужда от допълнителни мощности.

— Ще прекараме кабели — обеща Бел. — Веднага ще накарам някой да се заеме.

Натовари един полицай с тази задача, после каза, че бил поръчал спешно уредите, които бе поискал Райм, от лабораторията на щатската полиция в Елизабет Сити. Апаратурата щяла да пристигне след не повече от час. На криминолога това му се стори светкавична бързина за окръг Пакенок; явно случаят бе много спешен.

„При отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

Дали тази статистическа извадка бе вярна, или не, Райм не можеше да каже. Повечето похитители убиват жертвите си много скоро след отвличането. Причините може да са най-различни: паника, объркване, грешна преценка на ситуацията. Вероятно Мери Бет вече бе мъртва, а на Лидия, медицинската сестра, не ѝ оставаше много време.