Джон Коннолли - Белият път

— Защо го правиш това, Елиът?

— В какъв смисъл какво правя? Питаш ме дали се правя на адвокат ли?

— Не, питам те защо си адвокат на това хлапе?

Смятах, че ще пусне същата реч за етиката, за дълга, за това, че един мъж е длъжен да постъпи именно като мъж, че понякога пред човека се изправят огромни пречки и труден избор, но той е длъжен да ги преодолява. Че за този чернокож младеж няма кой друг да се застъпи, че не е бил в състояние да си трае и да гледа отстрани как в края на краищата ще го вържат на някакъв стол или количка и ще му бият отровни инжекции, докато сърцето му спре. И прочие, и прочие. Но той ме изненада. Може би бе изморен, съсипан от снощните събития, но когато заговори, в гласа му звучеше горчивина от друг род, такава, каквато досега не бях усещал.

— Знаеш ли, нещо в мен винаги е мразило това място тук, града, щата, искам да кажа. Ненавиждам навиците, начина на мислене, предразсъдъците, дребния манталитет. Местните хора… никога няма да ги чуеш да изразяват желание да станат индустриалци, политици или съдии. Да станат нещо! Да се стремят да променят света, да направят нещо наистина свястно, добро. На тях им дай бира и жени за чукане. За тези цели хилядарка месечно на бензиностанцията им е достатъчна. Те си харесват живота, обстановката и никога няма да я изоставят заради нещо друго. Е, аз не бях такъв…

— И затова стана адвокат.

— Така е, но правото е професия благородна, независимо ти лично какво си мислиш.

— А по тази причина пък отиде в Ню Йорк.

— Отидох в Ню Йорк, вярно е, но и него го намразих още повече, все имах нещо на себе си да доказвам.

— И сега им го връщаш на онези селяндури и се доказваш, като защитаваш това момче, а?

— Може би има нещо такова, Чарли, но дълбоко в себе си съм убеден, че не то е убиецът на Мариан Ларус. Може много неща да му куцат, ама не е изнасилвач и убиец. Сърце не ми дава да стоя встрани и да правя сеир, докато онези го екзекутират за неизвършено от него престъпление.

Премълчах и се замислих. Едва ли аз съм човекът, който има право да поставя под съмнение подобни рицарски изпълнения. Нали и мен много често в миналото ме бяха укорявали за същото: че съм правел никому ненужни жестове, за да спасявам този и онзи и да се правя на борец за правдини.

— Ще ти се обадя утре — рекох накрая. — Гледай дотогава да не направиш друга беля.

Отсреща Нортън дълбоко въздъхна, сякаш го обзе огромно облекчение. Е, за него обещанието ми бе също като светлинка в дъното на тунела.

— Благодаря ти, Чарли. Наистина много ти благодаря.

Оставих слушалката, а когато се извърнах, Рейчъл се бе облегнала на рамката на вратата и мълчаливо ме гледаше.

— Значи ще отидеш там, нали?

Беше само въпрос, не усетих и намек за укор.

— Може би — свих рамене аз.

— Изглежда, му дължиш нещо или така си мислиш?

— Не, не на него в частност…

Не бях сигурен, че мога да обясня добре истинските причини и подтици в мен, но ми се искаше поне да опитам, да обясня на Рейчъл какво именно чувствам.

— Виж, когато съм бил в беда, когато съм работил по трудни случаи, че и много по-кофти неща, винаги е имало хора, които да ми се притекат на помощ и да застанат до мен: ти, Ейнджъл, Луис и някои други. Имало е и такива, които не са оставали докрай с мен, изоставяли са ме. Сега той ме моли за помощ и аз просто не мога да му обърна гръб…

— Значи пак старата история, нали?

— Май че да — наведох глава. — Само че ако ще ходя в Южна Каролина, първо ще трябва да свърша някои неща тук.

— Като например?

Мълчах.

— За мен намекваш — отново натърти тя. — Нали по този въпрос вече сме говорили и сме се разбрали?

— Ами, говорили. Обикновено говоря аз, ти си запушваш ушите.

Усетих, че се ядосвам и започвам да викам, затова поех дълбоко въздух, преброих до десет и чак тогава продължих.

— Гледай сега, зная, че ти няма да поискаш да носиш пистолет, пък и…

— Изобщо няма да ти слушам дивотиите — рече тя и хукна нагоре по стълбите, а само след няколко секунди чух затръшването на вратата на кабинета й.

Имах среща с детектив сержант Уолъс Макартър от Скарбъровската полиция във фирмения магазин на „Панира Бред Къмпани“ в рамките на Мейнския пазарен център. С него се бяхме сблъскали по времето малко преди залавянето на Фокнър, ама сетне се бях погрижил да си изкупя грешката и да загладя различията. Въпросният жест ми бе излязъл някъде около 200 кинта под формата на вечеря в „Бак Бей Грил“, включая и винцето, което Макартър пийна с голям кеф. Но пък цялото упражнение си заслужаваше усилията напълно, защото отново възстановихме приятелските отношения.