Джон Коннолли - Белият път

Въздъхна дълбоко и следващите думи изскочиха от устата му много бързо, в скоропоговорка, пък и гласът му потрепваше:

— … а аз много искам дъщеря ми да се окаже жива…

— Но на практика се оказва, че като сте ми наели услугите, все едно сте приели, че тя е мъртва, така ли?

— Нещо подобно.

Думите на Ърв Блайд сякаш отвориха рани в мен — нещо подобно на полузараслите му одрани травми по ръцете. Наистина имаше същества, които аз не успях да опазя, но имаше и мнозина други, които са били покойници дълго преди дори да съм започнал да разбирам как са се развили техните мъки и кончина.

Но аз пък бях наясно с миналото, бях намерил дълго търсения modus vivendi: макар и да се бях провалил като защитник на най-близките си, не аз бях изцяло виновният за онова, което ги бе сполетяло. Сюзън и Дженифър ми ги отне друг, но дори и да бях седял при тях по 24 часа на ден в продължение, да речем, на 99 дни, той щеше да изчака до стотния ден, когато аз ще затворя очи за минутка и пак щеше да свърши пъкленото си дело.

Сега обаче съм допирна връзка помежду два свята, този на живите и другия — на мъртвите, и в двата се опитвам да внеса частица мир и справедливост. Толкова ми позволяват силите, толкова са ми възможностите в рамките на изкуплението и разкаянието. Но не бих се съгласил да ме съди Ървинг Блайд, той да сочи провалите и греховете ми, не и в този момент.

Пресегнах се и му отворих шофьорската врата.

— Късно е вече, г-н Блайд. Съжалявам, че не мога да ви вдъхна онова упование, което бихте желали да получите. Всичко, което мога да кажа, е, че ще продължа да работя, да търся, да задавам въпроси. Ще се опитам да направя всичко по силите си.

Той кимна, хвърли бърз поглед към тресавището, но не пристъпи към колата. Високо горе луната мътно грееше, под лъчите й сияеха кръстосващите широкото водно пространство канали, очертани от островчета земя, треви и тръстика. Тази полумистична обстановка, изглежда, го настрои към някаква крайна форма на самоанализ.

— Зная, че е мъртва, г-н Паркър — заговори тихо. — Разбирам, че няма да се върне жива при нас. Но много ми се искаше да бях я погребал както подобава — на място, прекрасно и спокойно, да почива в мир вовеки веков. Не вярвам в тривиалното приключване на житейските дела. И знайте, този случай никога не ще бъде закрит за нас. Но просто искам да зная къде е гробът й, къде ще можем със съпругата си да носим цветя и да прекланяме глави. Разбирате ме, нали?

Съжалих го, за малко да протегна ръка и да го докосна, но Блайд не бе човек, който би приел подобен жест между мъже. Затова му заговорих тихо и успокоително, доколкото го умея.

— Отлично ви разбирам, г-н Блайд. Ще направя каквото мога. Карайте внимателно на връщане. Ще ви се обадя скоро.

Той седна в колата и без да ме погледне, направи маневра, за да я обърне. Тогава видях очите му в огледалото за задно виждане и разпознах омразата в тях. Ненавиждаше мен и себе си заради думите, които бе принуден да каже, заради признанието, което някак си бях успял да изтръгна нейде дълбоко от душата му.

Не отидох веднага при Рейчъл. Поседях известно време на верандата, съзерцавах лунната нощ. По недалечния път минаваха самотни автомобили, накрая агресивността на нощните насекоми ме принуди да се прибера. Когато се наместих в леглото, Рейчъл вече спеше, но и в съня си ми се усмихна, щом ме усети до себе си.

До себе си и съществото в себе си.

Същата нощ в съня си Елиът Нортън чул шума на автомобилен мотор. Към къщата му в далечните предградия на Грейс Фолс се приближавала кола. Разбуден окончателно, дочул отварянето на врата и стъпки по тревата в двора. Вече посягал към пистолета на нощното шкафче, когато се чул гръм, прозорецът се взривил, парчета стъкло, дърво и пръски пламтяща течност полетели към него. Бензинът залял ръцете и гърдите му, подпалил и косата. Все още горял, когато успял да се свлече по стълбите и през предната врата да се хвърли във влажната трева, където се затъркалял, докато успял да угаси пламъците.

Лежал по гръб под лунната светлина и гледал горящия си дом.

А докато Елиътовата къща пламтяла там — далеч на юг, аз се пробудих от звука на работещ автомобилен двигател на „Олд Кънтри роуд“. Рейчъл кротко дишаше до мен, въздухът напускаше гръдта й, отново влизаше с кротко и ритмично шипене, същински метроном. Тихичко се изхлузих изпод завивките и тръгнах към прозореца.

На моста, който пресича тресавището, тъмнееше силуетът на стар чер кадилак, модел „Купей де Вил“ 5 5 И тук, и на други места в книгата Паркър се връща в миналото си, в събитията от предишните си три романа — „Всяко мъртво нещо“, „Дарк Холоу“ и „Родени да убиват“. Тук става дума за престъпниците от втория и третия. — Бел.прев. . С помощта на лунната светлина успявах да различа надрасканите врати и вдлъбнатините по калниците, огънатата предна броня, напуканото като фина паяжина откъм моята страна предно стъкло. Чувах пърпоренето на мотора, но от ауспуха пушек не излизаше. Луната просветна за миг още по-силно, но поради опушените стъкла не успях да различа пътниците в колата.