Джон Коннолли - Белият път

Разбира се, че съм виждал подобна кола и преди. Караше я изрод на име Стрич, създание низко, бледо, уродливо. Но Стрич бе отдавнашен покойник, с очите си бях зърнал голямата смъртоносна рана в гърдите му, а колата бе унищожена.

И тогава задната врата на кадилака се отвори. Помислих си, че някой ще излезе, но това не стана. Колата си остана така, задната й врата — широко отворена в продължение на минута-две. Сетне невидима ръка я дръпна навътре, а звукът от затварянето прелетя над цялото това пространство и стигна до ушите ми: тъпо захлопване на затварящ се ковчежен капак. Автомобилът потегли, направи обратен завой и се отправи на северозапад към „Оук Хил“ и шосе 1.

Зад гърба си чух шум. Рейчъл се бе размърдала в леглото.

— Какво има? — попита ме тя.

Извърнах се и ясно видях сенките, които пресичаха спалнята досущ преследвани от луната облаци; те надвиснаха над нея и яростно започнаха да разкъсват бледия й лик.

— Какво има? — попита ме Рейчъл.

Аз си бях в леглото, само че сега бях седнал в него, а завивката ми беше набрана в нозете — бях я изритал, без да се усетя. Тя постави топла ръка на гърдите ми, подейства като успокоителен балсам.

— Имаше кола — замаяно рекох аз.

— Къде?

— Навън. Имаше кола.

Станах и както си бях гол, тръгнах към прозореца, разтворих пердетата, но навън нямаше нищо. И пътят, и мостът бяха потънали в тишина, по водната повърхност на тресавището кротко играеха сребристи жилки.

— Имаше кола — упорито потретих аз.

И тогава видях отпечатъците от пръстите си на стъклата и се пресегнах като да си ги взема; отразени в прозореца, те също политнаха към мен.

— Ела да си легнеш — обади се жена ми.

Върнах се при нея и я прегърнах силно, обгърнах я с цялото си същество, в опит да я запазя завинаги, а тя потъна в сън. Лежах така и я пазих чак докато дойде утрото.

Елиът ми се обади същата сутрин — след подпалването на дома му. Съобщи, че обгарянията по лицето и ръцете му били първа степен, доста леки. Добави, че извадил голям късмет, което си беше самата истина. Огънят унищожил три стаи на горния етаж на къщата и пробил голяма дупка в покрива. Отказали му всички местни майстори, към които се обърнал. Наложило се да повика хора чак от Мартинес, отвъд щатската граница с Джорджия, да дойдат да започнат ремонта.

— С ченгетата говори ли? — попитах го аз.

— Разбира се, първо при тях отидох. То никак не е трудно да се досети човек какво става, ама ако те арестуват някой, аз трамвай ставам. Какво ти — направо ще се пенсионирам и ще отида в манастир. Отлично знаят, че е свързано със случая Ларус, и аз го зная, така че по този пункт сме напълно в единомислие. Пак късмет, че поне те няма да ми искат пари.

— Няма ли нито един заподозрян?

— Е, ще приберат някои от местните боклуци, ама от това голяма полза едва ли ще има. Освен ако някой е подочул нещо, че е и достатъчно смел да го каже пред съда. Ама такъв няма да има. Повечето хора смятат, че сам съм си го навлякъл. Нали знаеш: който си го търси, си го и намира.

Замълчахме. Знаех, че изчаква аз да кажа нещо. Което и направих с усещането, че се подхлъзвам и съм на път да полетя и най-стремително да се сгромолясам. Аз бях на ход и неизбежността на моето участие в онази игра бе повече от ясна.

— Какво ще правиш?

— Какво мога да направя? Да оставя онова момче да се оправя само ли? Все пак ми е клиент, Чарли. Има професионална етика, има коректност, има човещина, не може така. Не мога да постъпя мръснишки, нали ме разбираш? То ще значи, че съм им позволил да ме сплашат по най-грозен начин и да ме отстранят. Не мога да си го позволя.

Работеше ме най-елементарно, навиваше ми механизмите на угризението и срама, че си го и знаеше адвокатинът му с адвокатин. Не ми се харесваше подходът, но той вероятно смяташе, че друг начин няма.

Имаше още нещо — то също ме безпокоеше. Не беше само настройката да използва силата на мъжкото приятелство, нашето имам предвид. Нортън бе прекрасен адвокат, но досега не го бях виждал в светлината на хуманиста и човека в рамките на чисто професионалната дейност. На всичкото отгоре бе заложил и дома си, и евентуално живота си, за да защити онзи младеж, а това изобщо не ми звучеше в негов стил. Имам предвид на онзи Елиът Нортън, когото помнех отпреди. Ама никак. В същото време не бях сигурен, че сърце ще ми позволи да му обърна гръб, дори и при наличието на моите си проблеми и реални доводи. Казвах си, че най-малкото мога да отида и да се опитам да направя нещичко, да намеря някои отговори. Нали така?