Джон Коннолли - Белият път

Отново потъвал, отново нещо го дърпало надолу. Давел се, водата изпълвала белите му дробове, болката в главата се усилвала, гласовете в нея се слели в непрестанно кресчендо, светлината бавно гаснела. Последното нещо, което видял, било бледото й, безмилостно лице, а тя все така нежно, грижливо поглаждала утробата си и нероденото в нея дете.

Реките текат.

Приливът си отива, морето си прибира водите. На брега се събират птици. Тресавището е място за отдих и последно хранене, преди да отлетят към арктическите тундри, където ще гнездят, а отливът им е оставил богата трапеза. И ето ги, летят ниско, стрелкат се да хванат поредната хвърката гадинка, пикирайки над плитчините, а сенките им играят, отразени в безбрежния, подобен на разтопено сребро воден килим.

Чак сега, обръщайки се назад, осмислям ролята на водата във всичко онова, което се случи през тези години. Телата, захвърлени в Луизианските блата и мочури, затворени в петролни варели, хора живи, завинаги занемели, откъснати от света под тонове мълчаливо течаща вода. Заклано цяло семейство, останките заровени под купища окапали листа в изпразнен плувен басейн. Баптистите от Арустук, заровени край езеро, търпеливо изчаквали хода на времето, минаващите десетилетия, та земята да помръдне и да ги разкрие сама 12 12 Тук авторът има предвид събития от предишните му книги „Всяко мъртво нещо“, „Дарк Холоу“ и „Родени да убиват“. — Бел.прев. . Ади и Мелия Джоунс, едната убита край река, другата на два пъти посрещнала смъртта в замърсена с химически препарати и отрови затлачена подземна вода.

И още един случай: Каси Блайд, намерена заровена в една дупка на речен бряг, костите на ръката й белязани от острия нож на Сайръс Неърн, а недалеч от нея — още пет трупа.

Всички те са лежали край неуморно отправили се към световния океан води, със завинаги отнето право отново някога да чуят неговия зов, да откликнат на предложената надежда. И така, докато дойде мигът на мимолетно завръщане в света на живите, само за да получат християнския ритуал и да намерят полагащия се на всички нас сетен покой.

Сайръс Неърн стои сред разлюлени високи стъбла, това са хвощове; стои и гледа към тъмния път. А те се движат навсякъде около него, долавя минаването им като полъх, като копринен допир, по-скоро усеща присъствието им, отколкото го вижда; те са огромна маса, плътно множество във вечно движение към голямата вода, там, където ще ги погълне вечно очакващият прибой, ще ги приласкае и бледите им сенки меко ще се слеят с него, за да изчезнат вовеки веков. Неърн е като черна скала, тъмна преграда напряко на ефимерния им вечен и светъл поток, обърнат с гръб към морето, затова не чува топлия му глас, затова и то не го зове така, както ласкаво кима на следовниците на Белите пътища, тези, които кръстосват тресавището и водят в океана. Сайръс обаче внимателно следи застанала на извития крайбрежен път стара кола, напуканото й предно стъкло отразява мрачните, тъмнеещи небеса. И ето, вратата се отваря, Сайръс разбира, това е знак, че му е дошло времето.

Излиза от тресавището, катери се по брега, по скали и трева и върви към очакващия го „Купей де Вил“. Почернените прозорци смътно загатват бъдещите му спътници. Приближава, а предният прозорец безшумно се плъзва надолу, изпъква фигурата на мъж с ръце на волана; той е плешив, а устата му е прекалено широка, отпред на мръсния шлифер зее назъбена червена дупка. Бил е набит на дебел остър клон, така е дошла и смъртта му. Смърт, на която е осъден във вечността — да го спохожда отново и пак, защото Сайръс пристъпва и вижда, че раната изчезва, само за да зейне наново, а очите на осъдения се въртят в неземна агония. Само че той се усмихва на новодошлия и му кима да влезе. Сега зад гърба му се вижда облечено в черно момиче, почти дете. То пее и Сайръс си казва, че гласът й е най-сладкото нещо, което е слушал, същински дар божи. Но момичето изведнъж се превръща в жена с куршумена дупка в гърлото, а песента секва.

Мюриъл, мисли Сайръс. Името й е Мюриъл.

Вече е при отворената врата, надниква във вътрешността.

Седналият отзад е потънал в паяжини. По него пъплят кафяви паячета, опасват го с нови и нови нишки и постепенно го превръщат в подобие на какавида. Главата му не е цялата, липсват откъснати от смъртоносен куршум части, но Сайръс вижда остатъци от червена коса. Оградените от увиснала кожа очи са почти невидими поради гъстите паяжини и все пак Сайръс улавя скритата в тях болка, безспирно подхранвана от хилядите жила на паяковите множества.