Джон Коннолли - Белият път

Вдигнах ръка с пистолета, прицелих се. Също и Ейнджъл.

— Само ние ще знаем — тихо рече Ейнджъл. — Завинаги ще запомним.

Внезапно Фокнър понечи да налапа дулото, но го изпреварихме. Трите ни изстрела избумтяха почти като един, тялото на стария мъж подскочи, завъртя се и рухна.

Остана по гръб, вперил очи в небесата отгоре. От ъгълчетата на устата му потекоха тънки струйки кръв, а под тежките ни погледи очите му сякаш загубиха дар зрение и бавно се изпразниха от всякакво изражение. Отвори, сетне затвори и пак отвори уста. Опитваше се да каже нещо, преглътна и успя да оближе част от кръвта с език. Погледна ме, раздвижи пръсти с усилие.

Клекнах край него, бавно, внимателно.

— Твойта кучка пукна — прошепна и склопи очи завинаги.

Изправих се и се огледах. По клоните на околните дървета кацаха гарвани, множество черни птици, постепенно отрупваха короните.

Сайръсовата уста пресъхвала, вече бил съвсем близо до мишената — на не повече от десетина метра. Прокарал пръст по острието и наблюдавал как кучето се дърпа и бърза пред господарката си. Сигурно са го привличали криещите се в тревата птички и дребни гризачи. Сайръс не разбирал защо тя изобщо завързала кучето. Само да го пусне! — заканвал се той и клател глава. Няма да й помогне, ама хич!

Седем, шест метра — само още няколко крачки… Жената навлязла в друга горичка, точно на брега на езерце. А малко по-нататък вече започвала значително по-голяма и гъста гора, разположена в северната част на тресавището. Изведнъж женската фигура пред него изчезнала, прикрили я дърветата. Тогава Сайръс чул звъна на клетъчен телефон и се затичал — колкото го държат краката, а те го болели силно. За миг скъсил разстоянието, влязъл в горичката и първо зърнал кучето — завързано за загнилия ствол на паднало дърво. То изгледало Сайръс удивено, сетне видяло нещо зад него и весело се разлаяло.

Сайръс се обърнал, а пънът го треснал право в лицето, разчупил му носа и го отхвърлил назад. Опитал се да вдигне ножа, получил нов удар на същото място, болката направо го заслепила, още по-силно залитнал назад. Усетил празнота под себе си и неволно вдигнал ръце в надежда да се залови за нещо, защото разбрал, че пада. Стоварил се с плясък във водата, потънал, сетне изплавал и се опитал да се върне към брега, но просто не бил създаден за плуване. Замахнал с ръка да загребе, но паниката буквално го подлудила — водата отдолу му се сторила бездна бездънна. То дъното в Скарбъровското тресавище е на различна дълбочина, най-често от метър и половина до два и четирийсет, обаче през дъждовния сезон водите прииждат и на места дъното отива на четири-пет метра. Сега Сайръс не намирал дъното с крака.

Все пак успял да приближи брега, но последвал още един удар по главата и тогава усетил, че нещо в нея сякаш се пречупва. Енергията изтичала от тялото му, напускала го, губел сили, крайниците отказвали да му се подчиняват. Потъвал бавно и след малко усетил, че краката му нагазват в тинята и водораслите, допират отдавна потънали клони. Тогава инстинктивно започнал да се бори за живота, запляскал с ръцете, започнал да изплава отново, вече виждал повърхността.

Само че нещо изведнъж го задържало, някой дърпал краката му надолу, надолу… Опитал се да види какво е то, но там имало само водорасли, трева; започнал да рита, обаче онова нещо го държало здраво — клонки като вплетени около глезените му пръсти.

Ръце. Усещал ръце по себе си, а гласовете в главата му пищели, изпращали му противоречиви съвети, докато въздухът постепенно се свършвал.

Ръце.

Клонки.

Та това са само клончета…

Само че той пък усещал ръцете там долу… Чувствал дърпащите го пръсти, не го пускали, свличали го все по-надолу, викали го при себе си. Знаел, че го дебнат там — долу. Онези жени от дупките го чакат там…

Отгоре му паднала сянка. Кръв се леела от раната в главата, от носа и ушите му. Погледнал нагоре и видял жената — стояла на края на брега и го гледала, а до нея стърчала и главата на кучето, то се взирало в него с удивени очи. Сега слушалките не били на ушите, а висели около врата й. И Сайръс изведнъж разбрал: в тях звук не е имало още от мига, в който тя го усетила и започнала да го примамва навътре и все по-навътре в това коварно място. Не тресавище, а същински капан… Изгледал я умолително и отворил уста, искал да я помоли да го изтегли, да го спаси, но само изпуснал последния си въздух, а водата нахлула в устата му. Вдигнал ръка нагоре в сетен жаловит жест, но тя само поглаждала леко издутия корем, бавно, ритмично — изглежда, успокоявала растящото в утробата й същество. Защото то смътно долавяло ставащото във външния свят и се плашело от него. Лицето на жената било непроницаемо — по него не се четяло нищо. Нито съжаление, нито състрадание или срам, нито угризения или чувство за вина. Дори и гняв нямало. Безизразно лице, лишено от чувства, безмълвно — било по-страшно и от най-ужасяващата ярост, позната някога на Сайръс.