Джон Коннолли - Жътварите

По носа му аленееха пукнати капиляри — спомен от бурни младежки години, няколко зъба вече здраво се клатеха. Ето я и двойната гуша, появи се някак си неусетно.

Май наистина си изглеждаше на шейсет.

Във всеки случай поне зрението му си беше на място. За беля то помагаше по-лесно да констатира процесите на остаряването. Понякога се питаше как ли виждат себе си хората с влошено зрение? То е като специалните филтри в киното и фотографията, с чиято помощ снимат застаряващите звезди. Човек и трето око да извади на челото си, не вижда ли читаво, пак може да си внуши, че изглежда като Кари Грант.

Отстъпи крачка назад и огледа шкембето си. Обхвана го с две ръце и го повдигна, но в същия миг си каза, че така правят бременните жени. Сконфузен от мисълта, побърза да го пусне и изтри потни длани в панталоните, като че е извършил нещо мръсно. А коремът му беше голям още от млади години, сякаш консумираше само пици и бира. Не беше така, но пък водеше застоял живот. Арно, помощникът му в сервиза, имаше любима приказка — наричаше го „класическо обездвижване“. Но Уили не можеше да си представи, че ще хукне да тича за отслабване в еластичен спандекс екип, както правят разни ненормалници.

Изведнъж се сепна: какво му става, на връх рождения си ден виси в кенефа и разсъждава за дивотии! Май пиенето му е дошло в повечко.

По повод празника бе свалил гащеризона и облякъл официални дрехи. Но веднага се почувства некомфортно. Беше човек, роден да носи работен комбинезон. Широк в талията, да не го стиска; с множество джобове за куп полезни неща, пък и ръцете си да държи на топло. А най-важното бе, че с него не изглеждаше като лоена топка. Но щом свали гащеризона и облече празничните дрехи, те се впиха в тялото му като пиявици. Майната им, пък и всичко изпъкна, и шкембето, и задните части.

Сега носеше черни панталони и бяла риза, пожълтяла от старост. Сивото сако бе класическо по кройка, обаче и то — горкото — бе пределно овехтяло. Единственото ново по него бе елегантната вратовръзка — подарък от Арно. Поднесе му я с думите: „Честит празник, шефе! Няма ли да се пенсионираш, че да ми оставиш гаража?“ А беше скъпа — черна, копринена, с бродирани златисти фигурки. Не като ментетата в Китайския квартал и Малката Италия с надпис „Гучи“ или „Армани“ за леваците, дето всеки ги лъже. Хем скъпа, хем стилна. Дали я беше купил Арно, или някой му е дал акъл? Сигурно второто. Защото Уили знаеше какво държи помощникът му в гардероба — един костюм с една-единствена връзка, при това найлонова и зацапана с грес.

Отново се погледна в огледалото. Кое в крайна сметка е най-важното? Че не се чувства на 60 години. Че не се изживява като дъртак. А животът му бе низ от изпитания — служба във Виетнам, болезнен развод, здравословни сърдечни проблеми. Но външно най-вече го бе състарила болестта. А вътрешно се чувстваше както винаги — все едно е на двайсет-трийсет години, когато бе свеж като кукуряк. Две години изкара в морската пехота, върна се при любимото момиче у дома, а то за щастие го чакаше. Ожениха се и заживяха добре. Съпругата не се оказа от най-верните, но истината той научи по-късно. От тъста взе пари назаем, нае помещения недалеч от парка „Кисена“ в Куинс, захвана се да ремонтира коли. Сръчен беше, а монтьорската професия бе усвоил и усъвършенствал в армията. Потръгна му със сервиза, работа имаше винаги, дори предостатъчно. Наложи се след две години да вземе помощник — дребен скандинавски младеж с щръкнала коса, но пък жилав, силен и голям женкар. Трийсет години по-късно Арно все още беше при него, само дето вече не гонеше жените със същия ищах.

За късмет службата във Виетнам не му остави травми — нито физически, нито психически. В морската пехота попадна през март 1965 година. Прикрепиха го към Трета дивизия, специализирана за организиране на анклави около приоритетни обекти на ВВС. Там научи множество полезни неща. Съдбата го отведе чак в Чу Лай, на 60 мили южно от Дананг, където строителните войски на ВМС създадоха същинско чудо на техниката — укрепена с алуминиеви елементи километрова самолетна писта насред кактусите и подвижните пясъци. Това бе истински строителен подвиг, при това извършен в условия на постоянно напрежение.

В армията постъпи още ненавършил 19-годишна възраст, без да чака да го търсят наборните власти. Баща му, имигрирал в САЩ през 20-те години и воювал в американската армия през Втората световна война, винаги казваше, че семейството е длъжник на новата родина. А Уили не подлагаше бащините думи на съмнение. Когато се прибра в Куинс след Виетнам, по улиците хора на годините на баща му налитаха да бият дългокосите младежи, които протестираха и изгаряха повиквателните си за армейска служба. Уили не се месеше в тези уроци по патриотизъм: нито ги осъждаше, нито ги поддържаше. Бе дал своя принос, в същото време можеше да разбере защо други не искат да служат във въоръжените сили. Всеки си знае най-добре, нали така? В крайна сметка кръшкането ще тежи на тяхната съвест, а не на неговата. Някои от старите му приятели също воюваха и се прибраха у дома инвалиди. Един загуби дясна ръка от скрита в хляб граната. Друг остави в далечни земи крака си — беше стъпил върху мечи капан. Челюстите на това устройство захапят ли плячката, се отключват извънредно трудно, а местните ги прикрепяха с дебели вериги към зарити в земята железобетонни блокове. Иди, че ги отваряй. Единственият начин е да изкопаеш блока под вражески обстрел, да натовариш ранения и бетона на военен транспорт и да ги откараш в лагера. А там най-често пострадалия го очакваше ампутация.