Джон Коннолли - Жътварите

Следеше този обект втори ден. Възприемаше работата като упражнение, а тя му носеше и удоволствие. Жертвите наричаше в себе си „плячка“. Никога не ги възприемаше като „мишена“, мразеше категорията „потенциална“. Веднъж надушеше ли някого, можеше вече да го смятат за мъртъв. Би могъл да подбере и по-интересна плячка, по-предизвикателна, да речем. В този дебелак имаше нещо, което го отблъскваше, сякаш излъчваше особена миризма — на мъка, на житейски провал. Светът едва ли ще загуби нещо от неговото отсъствие. В същото време той привличаше хищника, както най-тромавото животно в стадото привлича гепарда.

И ето: хищник и плячка са в сходна ситуация, споделят едно и също пространство, слушат една и съща музика. Това продължи почти час. Сетне пълният се запъти към тоалетната. Наближаваше краят на танца, започнат преди 48 часа, а той дори не подозираше, че е участник в него. Хищникът се изправи и го последва, като спазваше дистанция от десетина крачки. Изчака вратата да се затвори плътно, сетне влезе. Обектът беше сам в помещението, стоеше пред писоара, лицето му бе смръщено от болка и напрежение.

Май неприятности с бъбреците. Сигурно камъни. Още по-добре, идва им краят.

Вратите на двете кабинки бяха отворени. Хищникът се запъти към втората, оглеждайки пространството. И тук нямаше никой. Усети ножа в дланта, чу металическото изщракване — острието излетя от дръжката.

Сетне съвсем неочаквано звукът се повтори. За части от секундата си даде сметка, че първото изщракване не е от неговия нож, а вероятно от друг… чужд! Настръхна. Познатите до болка движения се ускориха, гърлото му пресъхна, отчетливо чу зашумялата в слепоочията кръв. В същия миг дебелакът внезапно се раздвижи, сякаш напълно преобразен. Ръката му описа светкавично движение, в пространството се мярна нещо сребристо. Нож за хвърляне. Хищникът усети натиск в гръдния кош, последва го остра болка: тя плъзна по цялото му тяло и го парализира. Когато се опита да направи стъпка встрани, краката вече не го слушаха и той се свлече на хладните, влажни плочки, а ножът се изплъзна от дясната му ръка. Лявата безсилно стисна дръжката на забитото в сърцето му острие. От раната бликаше кръв, тя бързо полази по пода. Видя как кафявите обувки на другия се преместиха встрани, който отстъпи, за да не се изцапа.

Хищникът направи върховно усилие, надигна глава и се вгледа в нападателя. Дебелакът изглеждаше съвсем различен. Под привидните тлъстини играеха мускули, отпуснатите рамене бяха изправени, потта по лицето вече беше изсъхнала. Във въздуха наоколо витаеше смъртта, целенасочена, безпощадна.

Умиращият забеляза белезите по врата на изплъзналата се плячка. Бяха от изгаряне. И докато губеше съзнание, в него се завъртяха спомени, отдавнашни образи, наместваха се асоциации.

— Трябваше да внимаваш повече, Уилям — обади се дебелият. — Бизнес и удоволствия не вървят заедно.

Устата на падналия се отвори, езикът му се раздвижи, чу се само гъргорещ звук. Опитваше се да заговори, но думи не се получаваха. Правият обаче се досещаше.

— Напрягаш се да си спомниш кой съм, нали? Вярно, познаваме се от миналото. Променили са ме годините — възрастта, делата на разни хора, хирургическият скалпел. Аз съм Блис.

Очите на хищника се завъртяха отчаяно, беше го познал. Пръстите безпомощно зашариха по пода в опит да хванат падналото оръжие. Блис изчака малко, наведе се и рязко раздвижи острието в раната, чак тогава го изтегли. Извади шишенце, поднесе го към бликащата кръв. Когато то се напълни, завъртя капачката и излезе от тоалетната, превръщайки се отново в отпуснатия тлъст неудачник. Никой не обърна внимание, когато напускаше бара. По-късно намериха трупа на хищника, но Блис си бе заминал отдавна.

Следващото убийство бе извършено на обезлесен терен на около двайсетина мили южно от река Сейнт Лорънс в северните части на масива Адирондак 3 3 В Апалачите. — Бел.прев. . Това е територия, белязана и формирана от суши и огън, рудо- и дърводобив, земеделие и железници. Навремето желязната руда носеше повече доходи от дървения материал, но пък жп линиите кръстосаха територията нашир и надлъж, навлязоха в горите, за да оставят своя белег и там. Искрите от комините им често предизвикваха пожари, те се разпространяваха мълниеносно, в гасенето им трябваше да участват хиляди хора.

Една от тези линии, отдавна извън употреба, все още се извива през гъста гора, където растат различни дървета — ела, клен, бук и бреза, а в центъра й има просторна поляна. Всъщност това е и въпросното място, оголено по време на големия горски пожар през 1950 година. Оцеляла е само една-единствена ела.