Джон Коннолли - Жътварите

Сега под широката й корона пред надгробен камък клечеше мъж и се взираше в издълбаното в него име. Наоколо стояха безмълвни фигури. Една от тях освети надписа с електрическо фенерче, за да може клекналият да го види добре. Сетне започнаха да го бият. В края на поляната имаше къща, а един от високите й прозорци светеше. Зад стъклото изпъкваше самотен силует — човекът в къщата следеше с поглед как методично пребиват доведения.

Бяха го заловили във вила недалеч от Лейк Пласид. Беше там с момиче. Помоли ги да не го закачат. Онези завързаха девойката, напъхаха парцал в устата й и я заключиха в банята, а него отведоха. Все пак проявиха някаква милост.

Вече не виждаше добре. Едното му око бе подпухнало, затворено, мораво на цвят. Едва ли някога щеше да вижда с него — не и на този свят. Устните му бяха подути, разкървавени, повечето от зъбите избити. Имаше и счупени ребра. Всъщност побоят бе методичен, но не садистичен. Биеха го на почивки и очакваха да получат информация. Най-сетне го пречупиха и той им я даде. Тогава спряха и го оставиха да клечи на меката, влажна земя. Коленете му бавно потъваха в нея, сякаш предсказваха предстоящо погребение.

Откъм къщата се зададе пикап. Движеше се по добре оформен стар коловоз, който водеше към гроба. Наближи и спря. Задните врати се отвориха, чу се приглушен съсък на хидравличен механизъм. Оказа се малка рампа, а по нея свалиха човек в инвалидна количка. Беше възрастен, прегърбен, обвит в одеяла като пашкул. Приличаше на сбръчкано бебе с червена вълнена шапчица на главата — да го пази от вечерния хлад. Очите — белезникаво кафяви — се виждаха добре, макар че носеше кислородна маска, захранвана от бутилка, окачена на облегалото на количката. Буташе я мъж на около четирийсет години. Спряха на по-малко от метър пред коленичещия.

Старецът смъкна маската с треперещи пръсти.

— Знаеш ли кой съм аз?

Пребитият кимна, но другият посочи с пръст камъка и продължи да говори, сякаш не приемаше това за отговор.

— Онзи, който лежи там, долу, е моят син, първородният. Ти си поръчал да го убият. Защо?

— Какво значение има това сега? — промълви коленичещият, като се опитваше да изговаря думите ясно.

— За мен има.

— Върви по дяволите — изфъфли другият и от усилието от устата му потече кръв. — Вече казах всичко, което зная.

Старецът поднесе маската към устата за миг, мъчително пое дъх и зареди гневни думи:

— Много време изгубих да те издирвам. Добре се беше скрил — и ти, и другите. Страхливци сте вие всичките, и мръсници, до един. Мислехте, че ще се скапя от скръб и ще ви оставя на мира, а? Но аз няма да забравя, няма да се спра пред нищо. Кълна се! И тяхната кръв ще бъде пролята тук — на неговия гроб!

Коленичилият се изплю в камъка и с мъка изфъфли:

— Хайде, приключвай. Пет пари не давам за теб и сина ти.

Старецът повдигна костелива, изтъняла ръка. По лицето на смъртника премина сянка, в гърба му стреляха два пъти. Рухна напред върху гроба, кръвта му потече направо в земята. Старецът удовлетворено закима с глава.

— Започна се — рече тихо на себе си.

Уили Бру празнуваше кръгла годишнина в бара „При Нейт“. В момента беше в тоалетната, оглеждаше се в старото огледало над очуканата мивка и си казваше, че не изглежда чак толкова дърт. При подходящо осветление я му познаят шейсетте лазарника, я не. Спокойно може да мине за пич на петдесет и пет години. Е, хайде да е петдесет и шест. За беля все ще трябва да търси подходящо осветление. Защото в кенефа на кръчмата светеше много ярко, като на разпит.

А беше плешив. Повечето си коса загуби още някъде около трийсетте. Сетне експериментираше тарикатски с маскиране на лисите петна: пускаше оцелялата коса дълга, разресваше я над тях, носеше бейзболни шапки, дори перуки. Купи си и една от най-скъпите — правена от специални влакна, перфектна имитация на косми. Нещо в нея обаче не беше наред — дали цветът, дали друго, кой знае какво, — но му се смееха дори и децата. Хилеха се и възрастните, най-вече на червеникавите нюанси, които изпъкваха под осветителните тела в сервиза. Пък си имаше достатъчно грижи и без гаврите на мало и голямо, а те на всичкото отгоре започнаха да му измислят и прякори. Затова захвърли перуката и се примири с голото теме.

Обаче в тукашното огледало се виждаше и увисналата кожа, и дълбоките бръчки около устата и очите. Хм… Развесели ли се, може да минат и за надиплени от усмивката, а? Но Уили Бру не беше от веселяците, усмихваше се рядко и си го знаеше. Пък и в днешно време има ли някакъв повод човек да се засмее?