Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Ей, ама това е капитанът — провикна се барманът. — Отдавна не сме се виждали.

Протегна ръка, а новодошлият я пое и я разтърси сърдечно, потупвайки с другата си ръка мощната предмишница на другия мъж.

— Как си, Хектор? Явно още пиеш тези гадости.

— Поддържат ме едър и строен, капитане.

— Пораснали са ти цици и сигурно си бръснеш гърба два пъти дневно.

— Може пък да ги оставя да пораснат, та да има за какво да се хващат момчетата.

— Ти не си наред, Хектор.

— И се гордея с това. Какво да ти предложа? Първото е от заведението.

— Много мило, Хектор. „Редбрест“, ако обичаш, че съм се смръзнал до мозъка на костите. — После отиде до края на бара, където седеше Мики. — Ти ли си Уолас? — попита.

Мики се изправи. Беше висок към един и седемдесет и пет, а новопристигналият се извисяваше над него с петнайсетина сантиметра.

— Капитан Тиръл. — Ръкуваха се. — Благодаря ви, че отделихте време да поговорим.

— Е, след почерпката на Хектор ти ще плащаш.

— С удоволствие.

Хектор постави доста внушителна чаша уиски без лед и вода до дясната ръка на Тиръл, който посочи едно сепаре до задната стена:

— Да седнем там. Ял ли си?

— Не.

— Тук правят хубави хамбургери. Обичаш ли хамбургери?

Мики се съмняваше, че на това място изобщо предлагат нещо хубаво, но знаеше, че не бива да отказва.

— Да, хамбургер звучи добре.

Тиръл вдигна ръка и се провикна към Хектор: два средно запечени хамбургера с пълна гарнитура. Средно запечени, ужаси се Мики, би предпочел месото да е изпечено на въглен с надеждата, че това ще изтреби всевъзможните бактерии, настанили се да обитават месото. Мамка му, това можеше да се окаже последният бургер, който ще изяде някога.

Хектор надлежно вкара поръчката на учудващо модерен на вид касов апарат, макар самият той да си служеше с него като маймуна.

— Уолас, хубаво ирландско име — отбеляза Тиръл.

— Ирландско-белгийско.

— Хубава смесица, няма що.

— Европа, войната…

Лицето на Тиръл се смекчи от неприятно сантиментално изражение като разтопен бонбон.

— Дядо ми е служил в Европа, в Кралския ирландски полк. Получил куршум за старанието си.

— Много съжалявам.

— О, не умрял, обаче изгубил левия си крак под коляното. Тогава нямали протези, не като сега. Всяка сутрин сгъваше и прихващаше с карфици крачола на панталона си. Мисля, че някак се гордееше с това.

Вдигна чашата си към Мики и каза:

— Slainte.

— Наздраве! — отговори Мики и отпи голяма глътка. За щастие беше толкова студена, че почти не й усети вкуса. Бръкна в чантата си и извади бележник и химикалка.

— Направо към въпроса — отбеляза Тиръл.

— Ако предпочитате да изчакаме…

— Не, така е добре.

Мики извади от джоба си малкия си дигитален диктофон „Олимпия“ и го показа на Тиръл.

— Нещо против да…

— Да, имам против. Прибери го. Още по-добре ще е дори да свалиш батериите и да оставиш това чудо така, че да го виждам.

Мики се подчини. Това щеше да го позатрудни, но Уолас владееше добре стенографията и имаше добра памет. Така или иначе, нямаше да цитира Тиръл пряко. Това беше фонова информация и такава щеше да си остане. Тиръл го заяви съвсем ясно, когато се съгласи да се срещнат. Осведоми го, че ако името му се появи някъде в книгата, ще му премаже пръстите, докато не заприличат на тирбушони.

— Разкажи ми повече за книгата, която пишеш.

И Мики му разказа. Пропусна по-артистичните и философските елементи от предложението си и се опита да представи съвсем неутрално интереса си към Паркър. Макар все още да не бе разбрал какво е мнението на Тиръл за обекта на изследването му, подозираше, че е предимно отрицателно дори и само защото досега всеки, който познаваше или уважаваше Паркър, категорично му бе отказал да разговаря с него.

— А виждал ли си се с Паркър? — попита Тиръл.

— Да. Обърнах се към него с молба за интервю.

— И какво стана?

— Негодникът ме удари в корема.

— Типично в негов стил. Той е кучи син, убиец. И това не е най-лошото.

Отпи от уискито си. Половината вече го нямаше.

— Още едно? — попита Мики.

— Разбира се.

Мики се обърна към бара. Дори не се наложи да поръчва. Хектор само кимна и посегна към бутилката.

— Е, какво искаш да узнаеш за него? — попита Тиръл.

— Искам да знам какво знаете вие.

И Тиръл се разприказва. Първо говори за бащата на Паркър, който убил двама младежи в една кола и после се застрелял. Не можеше да каже нищо специално за убийствата, само допусна, че бащата не е бил съвсем наред и че това се е предало на сина му — може би някакъв скапан ген, предразположение към насилие.