Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Образа ми ли?

Той осъзна, че е стъпил накриво, и побърза да се поправи:

— Така се казва. Не означава нищо. Исках да кажа, че това е твоята история. За да бъде разказана както трябва, трябва да бъде разказана с твоя глас.

— Не, точно тук грешиш. Изобщо не трябва да бъде разказвана. Не идвай повече в дома ми или на работното ми място. Сигурен съм, знаеш, че имам дъщеря. Майка й няма да говори с теб, уверявам те. Ако се доближиш до тях, ако дори минеш по улицата и привлечеш вниманието им, ще те убия и ще те заровя в плитък гроб. Трябва да се откажеш.

Изражението на Уолас стана по-сурово, долових вътрешната му сила. И тутакси се почувствах изтощен. Уолас нямаше да изчезне безследно от живота ми.

— Е, нека ти кажа нещо, господин Паркър. — Той спомена името на прочут актьор, около когото отдавна кръжаха разни сексуални слухове, без да намерят кой да ги купи. — Преди две години се съгласих да му напиша неофициална биография. Тези холивудски бълвочи не са моята област, обаче издателят чул за дарбата ми, а и парите бяха добри за такава тема. Актьорът е един от най-влиятелните хора в Холивуд. Неговите хора ме заплашиха, че ще фалирам, че ще изгубя репутацията си и дори някой крайник, но книгата ще излезе след шест месеца и аз стоя зад всяка дума в нея. Той отказа да ми сътрудничи, но нищо. Книгата въпреки това ще излезе, а аз открих хора, които ми се заклеха, че целият му живот е лъжа. Ти сгреши, като ме удари в корема. Така постъпва уплашен човек. Дори само заради това ще ровя във всяко мръсно ъгълче от живота ти. Ще открия за теб неща, които дори не си подозирал, че съществуват. И после ще ги напиша в книгата си, а ти можеш да си я купиш, да ги прочетеш и вероятно да научиш нещо за себе си, но несъмнено ще научиш нещо за Мики Уолас. А ако отново ме докоснеш с пръст, ще се видим в съда, нещастник такъв.

С тези думи Уолас се завъртя и се запъти обратно към колата си.

А аз си казах: „О, по дяволите!“

Ейми Прайс се отби по-късно вечерта, след като й оставих още едно съобщение в кантората, в което описвах подробно какво се е случило, откакто Уолас цъфна в „Мечката“. Тя отклони поканата за кафе и ме попита имам ли отворено вино. Нямах, обаче винаги с радост бих отворил бутилка за нея. Беше най-малкото, което можех да направя.

— Добре — каза тя, след като предпазливо отпи от виното и прецени, че няма да предизвика конвулсии, — това е извън моята сфера, така че ще трябва да поразпитам, но ето как стоят нещата във връзка с книгата от законова гледна точка. Има възможност като герой на неоторизирана биография на живота си да го съдиш по редица законни причини — клевета, злоупотреба с правото на публичност, нарушаване на поверителността, — но най-добрият мотив в твоя случай би бил нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Ти не си публична личност като някой актьор или политик, така че имаш известно право на лична поверителност. Става дума за правото да не бъдат публикувани факти от личния ти живот, които не са свързани с обществено значими проблеми, а може да те злепоставят. Става дума за правото ти да не бъдат правени неверни или подвеждащи твърдения по твой адрес и да бъдеш защитен от нахлуване в личното пространство, тоест от буквално навлизане в частната ти собственост.

— Което Уолас направи — изтъкнах.

— Да, обаче той може да твърди, че първия път е дошъл да те уговаря и да остави визитката си, а втория път, както ми разказа, е било по твоя покана.

Вдигнах рамене. Имаше право.

— Как протече второто посещение? — попита тя.

— Можеше да мине и по-добре — отговорих.

— Как така?

— Ами, първо на първо, можех да не го удрям в корема.

— О, Чарли! — Изглеждаше искрено разочарована и аз още повече се засрамих от постъпката си. Опитах се да компенсирам простъпката си, като й разкажа разговора си с Уолас възможно най-подробно, без да й споменавам за жената и детето, които той твърдеше, че е видял.

— Искаш да кажеш, че приятелят ти Джаки също е заплашил Уолас, така ли? — попита тя.

— Не съм го молил. Сигурно е смятал, че ми помага.

— Той поне е бил по-въздържан от теб. Уолас може да те обвини в нападение, но едва ли ще го направи. Очевидно иска да напише тази книга и това съображение вероятно ще се наложи над всички останали, стига да не му нанесеш трайни увреждания.

— Тръгна си на собствен ход — уверих я.

— Е, ако изобщо знае нещо за теб, трябва да се смята за късметлия.

Приех удара. Не бях готов да споря.

— И сега какво ще правим? — попитах.