Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Господин Паркър, тъкмо се канех да ви се обадя. Питах се дали сте обмислили предложението ми.

— Да, помислих по въпроса. Бих искал да се срещнем.

— Чудесно. — Гласът му се извиси с една октава от изненада, после възвърна обичайния си тембър. — Къде и кога?

— Защо не дойдете у дома, да кажем, след час? Знаете ли къде живея?

Кратка пауза.

— Не, не знам. Ще ми обясните ли?

Обясних му подробно. Дали изобщо си бе направил труда да си запише?

— Записахте ли? — попитах го, след като приключих.

— Да, струва ми се. — Чух го да отпива нещо.

— Ще ми прочетете ли?

Уолас едва не се задави. Каза, след като спря да кашля:

— Не се налага.

— Е, щом сте сигурен.

— Благодаря ви, господин Паркър, скоро ще съм при вас.

Затворих. След това излязох на алеята и открих следите от гуми под дърветата. Ако Уолас е паркирал тук, явно си е тръгнал доста набързо. Беше разровил леда и снега и отдолу се бе показала пръстта. Върнах се в къщата, седнах на един стол и се зачетох в „Прес Хералд“ и в „Ню Йорк Таймс“, докато не чух автомобил да се приближава по алеята и не видях синия таурус на Уолас. Не паркира на същото място като предишната нощ, а точно до къщата. Наблюдавах го как излиза, взема от предната седалка чантата си и проверява джобовете си за резервна писалка. Когато се увери, че всичко е наред, заключи колата.

На моята алея. В Мейн. През зимата.

Не го изчаках да почука. Отворих вратата и го ударих веднъж в корема. Той се преви и падна на колене, после се катурна напред и се задави.

— Ставай! — наредих му.

Остана долу. Мъчеше се да си поеме въздух, имах чувството, че ще повърне на верандата ми.

— Не ме удряй повече — каза той. Беше молба, не предупреждение, и аз се почувствах като прашинка в окото на куче.

— Няма — уверих го.

Помогнах му да се изправи. Той приседна на перилата на верандата, облегнал ръцете си на коленете, за да се съвземе. Стоях срещу него и съжалявах за стореното. Бях оставил гневът да се трупа в мен, а после го бях излял върху човек, който не ми бе достоен противник.

— Добре ли си?

Той кимна, но беше пребледнял.

— Защо беше това?

— Мисля, че знаеш. Задето душиш край къщата ми. Задето си имал глупостта да си изпуснеш визитката, докато си бил тук.

Той се облегна на перилата за опора.

— Не я изпуснах.

— Да не искаш да кажеш, че нарочно си я оставил в калта на задната ми веранда? Не звучи убедително.

— Казвам само, че не съм я изпуснал. Пъхнах я под вратата за жената, която беше в къщата снощи, обаче тя я плъзна обратно.

Отместих поглед. Видях голите дървета сред вечнозелените и каналите на солените блата, които блестяха студено посред замръзналия сняг. Видях как един черен гарван се изгуби в сивото небе.

— Каква жена? — попитах.

— Жена с лятна рокля. Помъчих се да я заговоря, обаче тя не продума нищо.

Вгледах се в него. Отказваше да ме погледне в очите. Разказваше ми някаква версия на истината, но криеше важен елемент. Опитваше се да се защити, ала не от мен. Мики Уолас беше уплашен до смърт. Личеше си от начина, по който очите му все се плъзгаха към нещо зад прозореца на дневната ми. Не знам какво очакваше да види, но каквото и да бе, явно той се радваше, че не се бе появило.

— Разкажи ми какво се случи.

— Дойдох в къщата, защото реших, че ще си по-склонен да поговорим тук, отколкото в бара.

Знаех, че лъже, обаче нямаше да го обвинявам. Исках да чуя какво ще ми разкаже за случилото се предишната вечер.

— Видях светлина и заобиколих до задната врата. Вътре имаше жена. Пъхнах визитката си под вратата, а тя я бутна обратно. После… — Той замълча.

— Продължавай.

— Чух детски глас — продължи Уолас, — обаче отвън. Мисля, че по едно време жената отиде при момичето, обаче не погледнах, така че не мога да съм сигурен.

— Защо не погледна?

— Реших да си ходя. — Изражението му и тези четири думи ми разкриха много.

— Мъдър избор. Жалко, че изобщо си идвал.

— Любопитен бях да видя къде живееш. Не исках да вредя.

— Сигурно.

Той си пое дълбоко въздух и когато се увери, че няма да повърне, се изправи.

— Кои бяха? — попита и сега бе мой ред да излъжа:

— Приятелка с дъщеря си.

— Дъщерята на приятелката ти винаги ли се разхожда по снега в гъста мъгла и пише разни работи по стъклата на хорските прозорци?

— Пише ли? Какви ги говориш?

Мики преглътна мъчително. Дясната му ръка трепереше. Лявата беше пъхната в джоба на палтото му.

— Когато се качих в колата си, на стъклото пишеше нещо. Пишеше „Не се доближавай до баща ми“.