Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Не можеш да му попречиш да напише книгата — простичко каза Ейми. — Както сам ти е казал, голяма част от материала е публично достояние. Можем да изискаме или да си издействаме по друг начин копие от ръкописа, за да го прегледаме внимателно за евентуални клевети или колосални нарушения на неприкосновеността на личния живот. След това можем да се обърнем към съда за възбрана на издаването на книгата, но те предупреждавам, че съдилищата неохотно издават такива забрани от уважение към Първата поправка. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е парично обезщетение. Издателят вероятно е включил клауза за компенсация и обезщетение в договора на Уолас, ако такъв е бил официално сключен. Освен това, ако са изпипали всичко както трябва, сигурно ще разполагат със застраховка срещу медиен риск. С други думи, не само че няма да успеем да попречим на птичето да изхвръкне от стаята, ами вероятно едва ли дори ще успеем да притворим вратата.

Облегнах се и затворих очи.

— Сигурен ли си, че не искаш малко вино? — попита Ейми.

— Сигурен съм. Започна ли, може и да не спра.

— Съжалявам — каза тя. — Ще поговоря с още хора и ще проверя дали нямаме друга отворена вратичка, но не се надявай много. Чарли?

Отворих очи.

— Не го заплашвай повече. Просто стой далеч от него. Ако те потърси, махни се. Не влизай в конфликти. Същото важи за приятелите ти независимо от добрите им намерения.

С което стигнахме до друга трудност.

— Да, това може да се окаже проблем — казах.

— Как така?

— Ейнджъл и Луис.

Бях разказал на Ейми достатъчно и за двамата, за да не си прави никакви илюзии.

— Ако Уолас започне да рови, възможно е да стигне до техните имена — казах. — Съмнявам се, че те са способни на добронамереност.

— Струва ми се, че хора като тях не оставят много следи.

— Няма значение. Няма да им хареса той да души, особено на Луис.

— Тогава ги предупреди.

Замислих се.

— Не — отсякох, — да видим какво ще се случи.

— Сигурен ли си, че идеята е добра?

— Всъщност не съм, но Луис е привърженик на превантивните мерки. Ако му кажа, че е възможно Уолас да започне да разпитва за него, той сигурно ще реши, че е най-добре Уолас изобщо да не задава никакви въпроси.

— Ще се престоря, че не съм чула това — каза Ейми. Допи виното си на един дъх и явно се позачуди дали да не пийне още с надеждата така да изтрие всички спомени за онова, което току-що бях изръсил. — Боже, откъде се сдоби с такива приятели?

— Не знам точно, но едва ли Бог има нещо общо.

Мики Уолас замина от Портланд рано на следващия ден. Кипеше от възмущение и от едва сдържан гняв, който му беше непривичен, защото Мики рядко се ядосваше истински. Обаче срещата му с Паркър в съчетание с опита на приятеля му неандерталец да го уплаши го бе преобразила напълно. Беше свикнал разни адвокати да се опитват да го сплашват, понякога дори бяха успявали да го притиснат до стената, а най-малко два пъти го бяха заплашвали и с по-сериозни неща. Обаче от много години никой не го беше удрял, както го бе фраснал Паркър. Всъщност за последен път Мики беше участвал в нещо като сериозно сбиване още в гимназията, а тогава по случайност беше отправил удар, с който счупи един от зъбите на съперника си. Сега му се искаше да бе успял да нанесе такъв удар и на Паркър и докато се качваше на влака в Логан, разиграваше мислено алтернативни сценарии, според един от които той събаряше Паркър на колене, той унижаваше детектива, а не обратното. Порадва им се няколко минути, после ги прогони от мислите си. Имаше и други начини да накара Паркър да съжалява за стореното, а главният от тях бе да завърши замислената книга, която му лежеше на сърцето и на която усещаше, че е заложена репутацията му.

Все още го притесняваше преживяното в къщата на Паркър през онази мъглива нощ. Предполагаше, че силната му реакция, страхът и объркването му ще намалеят, обаче не стана така. Вместо това продължаваше да спи неспокойно, а през първата нощ след необикновеното преживяване се събуди точно в четири и половина, убеден, че не е сам в мотелската си стая. Светна нощната лампа, енергоспестяващата крушка бавно се разпали и постепенно освети стаята, като остави ъглите тъмни, а Мики изпита неприятното усещане, че мракът край него неохотно е отстъпил пред светлината, отмъкнал е със себе си чуждото присъствие, което писателят бе усетил, и се бе спотаил на места, където светлината от лампата не можеше да стигне. Отново си спомни клекналата зад кухненската врата жена и детето, което движеше пръст по прозореца на колата му. Би трябвало да мерне лицата им, а не успя и нещо му подсказваше, че трябва да бъде признателен, задето поне това му е било спестено. Имаше причина лицата им да останат скрити за него.