Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Чие дело е това? На Луис ли?

— Не, той не посяга на хората, които са му близки. Не е такъв убиец. Говореше се, че било нападение за отмъщение, което се объркало.

— Това са правили в Масина — отбеляза Мики по-скоро на себе си, отколкото на Тиръл, който и бездруго не обърна внимание.

— Те са като него, грижат се за тях — обясни Тиръл.

— Грижат се за тях ли?

— Човек не прави неща, каквито е правил Паркър, не убива безнаказано, ако някой не му пази гърба.

— Случаите, които са ми известни, са били оправдани убийства. Така чух.

— Оправдани ли! Не ти ли се струва странно, че нито един от тези случаи не стигна до съд, че всяко разследване на действията му го оневиняваше или просто замираше?

— Говорите за заговор.

— Говоря за закрила. Говоря за хора, които имат интерес да държат Паркър на улицата.

— Защо?

— Не знам. Вероятно понеже одобряват нещата, които прави.

— Но той е изгубил разрешителното си за частен детектив. Не може да носи оръжие.

— Не може законно. Главата си залагам, че си има скрит патлак.

— Искам да кажа, че ако е имало тайна уговорка да бъде закрилян, тогава нещо се е променило.

— Недостатъчно, за да бъде тикнат зад решетките, където му е мястото. — Тиръл почука с показалеца си по масата, за да подчертае казаното.

Мики се облегна назад. Беше изписал страници с бележки. Ръката го болеше. Наблюдаваше Тиръл. По-възрастният мъж бе вперил поглед в третата си чаша. Питиетата бяха големи, Мики не беше виждал в друг бар да сервират толкова големи. Ако самият той беше изпил толкова алкохол, вече щеше да е заспал. Тиръл обаче все седеше изправен, но беше доста къркан. Мики нямаше да научи от него повече нищо полезно.

— Защо го мразиш толкова? — попита той.

— Хм? — вдигна поглед Тиръл. Дори през мъглата на опиянението прямотата на въпроса го изненада.

— Паркър. Защо го мразиш?

— Защото е убиец.

— Само затова?

Тиръл примигна бавно.

— Не. Защото е сбъркан. Адски е сбъркан. Все едно… Все едно не хвърля сянка или няма отражение, когато се огледа в огледалото. Изглежда нормален, обаче ако се вгледаш по-отблизо, не е. Той е отклонение, аномалия.

Божичко, помисли си Мики.

— Ходиш ли на църква? — попита Тиръл.

— Не.

— А трябва. Човек трябва да ходи на църква. Помага му да погледне нещата в перспектива.

— Ще го запомня.

Тиръл вдигна поглед и изражението му се преобрази. Мики беше прекрачил границата, при това лошо.

— Не ми се прави на умник, момченце. Я се виж, ровиш в мръсотията с надеждата да припечелиш някой долар от живота на друг човек. Ти си паразит. Не вярваш в нищо. Аз вярвам. Аз вярвам в Бог, вярвам и в закона. Правя разлика между правилно и грешно, добро и зло. Целия си живот съм се водил от тези убеждения. Прочистил съм не един участък в този град, изгонил съм онези, които смятаха, че щом са служители на закона, това ги поставя над закона. Е, показах им колко грешат. Никой не е над закона, особено ченгетата, независимо дали носят значка сега, или са носили преди десет или двайсет години. Намирах онези, които крадяха, които забогатяваха на гърба на наркодилърите и на курвите, които раздаваха своя версия на улично правосъдие по пресечките и празните апартаменти, и ги връщах в правия път. Преценявах ги и установявах, че са недостойни. Защото си има установена процедура. Има правосъдна система. Не е съвършена и не работи както би трябвало, но е най-доброто, с което разполагаме. Така че всички — абсолютно всички, — които излязат извън рамките й, за да се правят на съдия, на съдебни заседатели или на екзекутори спрямо другите, са врагове на тази система. Паркър е враг на системата. Приятелите му са врагове на системата. С действията си те правят подобно поведение приемливо за другите. Тяхното насилие поражда още насилие. Не можеш да вършиш злини в името на по-голямо добро, защото доброто страда. То е осквернено и омърсено от стореното в негово име. Разбираш ли, господин Уолас? Тези хора са сиви. Те разместват границите на морала, както им е удобно, и оправдават средствата си с целта. Това е неприемливо за мен, а ако у теб има и частица почтеност, би трябвало да е неприемливо и за теб. — Той избута чашата. — Приключихме.

— Ами ако другите не искат да действат, не могат да действат? — попита Мики. — По-добре ли е да оставим злото да се шири на воля, отколкото да пожертваме малко от доброто, за да му се противопоставим?

— И кой решава това? — попита Тиръл. Леко се олюляваше, когато навлече палтото си, улучвайки с мъка ръкавите. — Ти? Паркър? Кой решава колко от доброто е приемливо да пожертваме? Колко зло трябва да бъде извършено в името на доброто, преди самото то да стане зло?