Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

У: Говорите за предумишлено убийство.

Мики си спомни как Тиръл се бе замислил над тези негови думи.

Т: Може би или пък Галахър е знаел защо Паркър е убил онези хлапета, но не е искал да го споделя с никого. Каквато и да е причината, знам, че Джими Галахър е излъгал за случилото се през онази нощ. Чел съм докладите на вътрешните. В нашите очи Джими Галахър беше белязан до края на кариерата си.

Мики намери името на Галахър в телефонния указател. Поколеба се дали да му се обади, преди да се запъти към Бенсънхърст, но реши, че може би е по-добре да го изненада. Не беше сигурен какво се надява да спечели от разговора си с Галахър, но ако Тиръл беше прав, тогава в изградената версия за събитията през деня на убийствата в Пърл Ривър имаше поне една пукнатина. Като репортер Мики се бе научил да се превръща във вода в пукнатината, да я разширява, да подкопава цялото построение, докато то най-сетне не се срине, за да разкрие истината. Убийствата и последиците от тях щяха да играят важна роля в книгата на Мики. Те щяха да му предоставят основата за консултации с неколцина психолози, които да му дадат материал за въздействието на един замесен в убийство и самоубийство баща върху неговия син. Читателите направо си умираха за такива неща.

Качи се на метрото до Бенсънхърст, за да спести няколко долара, и намери улицата на Галахър. Почука на вратата на спретнатата къща. Няколко минути по-късно вратата отвори висок мъж.

— Господин Галахър.

— Да, аз съм.

Устните и зъбите на Галахър бяха червени, когато отвори вратата — явно пиеше вино. Което беше добре, освен ако си нямаше компания. Нямаше да бъде много бдителен. Мики държеше портфейла си в ръка. Извади от него визитна картичка и я подаде на Галахър.

— Казвам се Майкъл Уолас. Репортер съм. Надявах се да поговорим няколко минути.

— За какво?

Време беше Мики да попромени истината — една лъжа в името на по-голямо добро. Тиръл едва ли би одобрил подхода му.

— Пиша материал за промените в Девети участък през годините. Знам, че сте служили там. Бих искал да поговорим за спомените ви от онова време.

— Много ченгета са минали през Девети участък. Защо избрахте точно мен?

— Ами, когато търсех хора, с които да разговарям, видях, че вие сте участвали в много обществени инициативи тук в Бенсънхърст. Допуснах, че социалното съзнание вероятно ви прави по-прозорлив по отношение на хората, на общностите.

Галахър погледна визитката.

— Уолас, така ли?

— Точно така.

Галахър се наведе напред и внимателно пъхна картичката в джоба на ризата на Мики. Беше странно интимен жест.

— Пълни глупости — каза Галахър. — Знам кой си и какво се опитваш да напишеш. Ченгетата говорят. Научих за теб още от мига, в който започна да душиш около неща, които не те засягат. Един съвет от мен — откажи се. Не ти трябва да си пъхаш носа в тези работи. Няма да ти помогне никой, с когото си струва да говориш, а вместо това само ще си навлечеш куп неприятности.

Очите на Мики светнаха. Бяха се превърнали в твърди малки камъни, инкрустирани дълбоко в главата му. Беше му дошло до гуша да го предупреждават.

— Аз съм репортер — отговори той, макар вече да не беше така. Но пък няма и бивш репортер, точно както няма и бивш алкохолик. Някогашната жажда никога не изчезва. — Колкото повече хора ми казват да не разследвам нещо, толкова повече ми се иска да го направя.

— Което не те прави репортер — възрази Галахър, — а глупак. Освен това си и лъжец. А аз не давам пет пари за такъв човек.

— Наистина? Вие никога ли не сте лъгали?

— Не твърдя това. У себе си одобрявам лъжата точно толкова малко, колкото и у теб.

— Добре, понеже съм убеден, че сте излъгали за случилото се в деня, когато Паркър е убил онези двама тийнейджъри в Пърл Ривър. И ще направя всичко по силите си да разбера защо. А после ще се върна тук и пак ще говорим.

Галахър изглеждаше изморен. Мики се запита от колко ли отдавна очаква всичко това да се стовари обратно отгоре му. Вероятно още от деня, когато партньорът му се бе превърнал в убиец.

— Махнете се от дома ми, господин Уолас. Разваляте ми вечерта.

Затвори вратата под носа на Мики. Писателят се взря в нея за миг, после пъхна картичката си под рамката на вратата, преди да се запъти обратно към Манхатън.

Вътре в къщата Джими седна на масата в кухнята. Пред него имаше празна чаша, половин бутилка вино и остатъците от вечерята му. Джими обичаше да си готви, дори повече, отколкото да готви за друг. Когато готвеше за себе си, не се притесняваше какво ще се получи, какво ще бъде мнението на другите за специалитета му. Умееше да си доставя удоволствие с готвенето и знаеше какво обича. Очаквал бе с приятно чувство спокойната вечер с бутилка хубаво вино и стар филм по телевизията. А ето че спокойствието му, и бездруго доста крехко, бе разклатено. Още откакто Чарли Паркър прекрачи прага на дома му. В този момент на Джими му се стори, че започва бавно да губи почва под краката си. Надяваше се, че миналото най-сетне е погребано, макар и трудно. А ето че пластовете се разместиха и отдолу се показаха стари кости и разкъсана плът.