Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

Винаги се е тревожил, че не е постъпил правилно, като е излъгал по време на разследването и като си е мълчал през следващите години. Като треска, забила се дълбоко в плътта, съзнанието, че е заговорничил с другите, за да зарови истината, частицата от нея, която му бе известна, бе гноясало вътре в него. Съзнаваше, че вече наближава моментът, когато инфекцията или ще бъде прогонена от тялото му, или ще го унищожи.

Напълни чашата си и отиде в коридора. Отпи и набра номера за втори път след посещението на Паркър. Вдигнаха след петото позвъняване. Отзад се чуваше шум — миене на чинии, женски смях, — когато старецът каза „ало“.

— Джими Галахър е. Имаме още един проблем.

— Слушам те — подкани го гласът.

— При мен току-що беше един репортер, Уолас, Мики Уолас. Разпитваше за… онзи ден.

Кратко мълчание и после:

— Знаем за него. Ти какво му каза?

— Нищо. Придържах се към нашата версия, както ми поръча и както винаги съм правил. Обаче…

— Да?

— Всичко се разпада. Първо Чарли Паркър, а сега и този тип.

— Рано или късно щеше да се случи. Учудвам се само, че става толкова късно.

— Какво искаш да правя?

— По отношение на репортера ли? Нищо. Книгата му никога няма да види бял свят.

— Явно си много сигурен в това.

— Имаме приятели. Договорът на Уолас ще бъде анулиран. А без обещаното заплащане той ще изгуби интерес.

Джими не беше съвсем сигурен в това. Беше видял изражението на лицето на Уолас. Парите може и да бяха част от подтика му да проведе журналистическото си разследване, но не бяха единственият му мотив. Почти като добро ченге, каза си Джими. Не му плащаш, за да си свърши работата, а за да не свърши нещо друго. Уолас искаше тази история. Искаше да открие истината. У него имаше нещо фанатично като у всички хора, които постигат успех въпреки всичко.

— Ти говори ли с Чарли Паркър?

— Още не.

— Ако изчакаш той да те потърси, може да се окаже, че гневът му е нараснал пропорционално. Обади му се. Повикай го на разговор.

— А да му кажа ли и за теб?

— Кажи му всичко, господин Галахър. Беше верен на паметта на приятеля си вече четвърт век. Бранеше сина му и нас много дълго. Признателни сме ти, но вече е време скритите истини да излязат на бял свят.

— Благодаря ти — каза Джими.

— Не, аз ти благодаря. Приятна вечер.

Линията прекъсна. Джими знаеше, че вероятно за последен път чува този глас.

И честно казано, не съжаляваше.

В деня след сблъсъка си с Мики Уолас реших да поискам от Дейв Еванс една седмица отпуск от „Мечката“. Исках отново да притисна Джими Галахър, а може би и Еди Грейс. Не можех да го направя, ако снова между Ню Йорк и Портланд, разчитайки само на свободните си недели.

Освен това бе изникнало още нещо. Уолтър Коул не беше успял да изрови само една любопитна нова подробност във връзка с разследването на убийствата в Пърл Ривър.

— Докладите са прекалено чисти — каза ми той по телефона. — Цялата работа е замазана. Говорих с човека от архива. Обясни ми, че досието е толкова тънко, че ако го обърнеш настрани, става направо невидимо.

— Нищо чудно. Покрили са цялата работа. Нямали са полза от друго.

— Да, обаче продължавам да си мисля, че има и още нещо. Досието е изчистено. Да си чувал нещо за Пети отдел?

— Не си спомням.

— Преди десет години всички сведения, свързани с убийствата в Пърл Ривър, са били изолирани. Ако някой поиска повече информация от включената в картотеката, трябвало да получи разрешение от Пети отдел, което означава да влезе във връзка с кабинета на комисаря. Моят човек дори не искаше да обсъжда въпроса, но се оказа, че всеки желаещ да узнае повече подробности за случилото се в Пърл Ривър, трябва да напише молба до Пети отдел. — Уолтър обаче не бе свършил. — А знаеш ли какво друго покрива заповедта от Пети отдел? Смъртта на Рейчъл и на Дженифър Паркър.

— Какво представлява Пети отдел? — попитах.

— Според мен си ти — отговори Уолтър. — Ти си центърът на Пети отдел.

Срещнах се с Дейв в, „Арабика“ на ъгъла на „Фрий“ и, „Крос Стрийт“, където не само сервираха най-хубавото кафе в града, но и мястото беше прекрасно с картините по стените и със светлината, струяща през панорамните прозорци. Звучеше музиката на „Пиксис“.

Дейв не изпадна във възторг, когато поисках отпуск от бара, и не можех да го виня. Бяха го напуснали двама от служителите — едната по майчинство, а другият заминаваше при гаджето си в Калифорния. Смяташе, че самият той отделя твърде много време за обща работа в бара и твърде малко за сметките и за документацията. Беше ме наел, за да сваля от плещите му част от товара, а вместо това го бях оставил да затъне още повече, отколкото преди да ме назначи.