Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

След продължилия пет дни бунт в Харлем и в Бед-Стай имало един убит, 520 били арестувани, а кметът Уагнър получил недвусмислено предупреждение. Дните му вече били преброени още преди бунтовете. По време на неговото управление броят на убийствата се удвоил на шестстотин годишно, а дори преди убийството на Пауъл градът бил разбунен от смъртта на една жена на име Кити Дженовезе в типичен за средната класа квартал в Куинс. Била намушкана при три отделни нападения от един и същи мъж, Уинстън Моузли. Трийсет и осем човека видели или чули убийството по време на извършването му, но повечето отказали да се намесят, само се обадили в полицията. Хората имали чувството, че градът се разпада, и винели Уагнър.

Нито една от тези тревожни страни на положението в града не била новост за служителите в Девети участък, известен с обичливия прякор „Лайнарника“ сред хората, които работели там, макар и не сред останалите. Полицаите от този участък имали свои закони и пазели територията си добре, като държали под око не само лошите, но и някои от добрите, например капитаните, търсещи да сритат нечий задник през по-спокойните дни. „Муха в Лайнарника“ съобщавал някой по радиото и всички се изопвали чинно толкова дълго, колкото се налагало.

По онова време Джими и Уил били амбициозни и двамата се стараели възможно най-бързо да станат сержанти. Конкуренцията станала по-голяма след делото на Фелиша Сприцър през 1963 г., вследствие на което за пръв път полицайки получили правото да се явяват на конкурси за повишение. На следващата година Сприцър и Гъртруд Шимъл станали сержанти. Не че Джими и Уил давали пет пари за разлика от някои други, които надълго и цветисто можели да обясняват къде е мястото на жената, но със сигурност не и в собствения им участък с три нашивки на пагона. И двамата имали екземпляр от наръчника на патрулиращия полицай, дебел като Библията и увит в синя найлонова опаковка, и го носели със себе си през всяка почивка, за да се изпитват взаимно. По онова време служителят трябвало да върши детективска работа като патрулиращ полицай в продължение на пет години, преди да стане детектив, само че започвал да получава колкото сержант едва когато стигне второ ниво. Уил и Джими и бездруго не искали да стават следователи. Били улични ченгета. Решили, че и двамата ще опитат да се явят на изпита за сержанти, дори да се наложи да напуснат Девети участък и да служат в различни участъци. Нямало да им бъде лесно, но знаели, че приятелството им ще издържи изпитанието.

За разлика от много други полицаи, които работели като пазачи със задачата да не допускат жабарите в бруклинските клубове, или поемали досадното задължение да бъдат телохранители на знаменитости, двамата не работели другаде. Джими бил ерген, а Уил искал да прекарва повече време с жена си. В полицията все още имало доста корупция, но предимно на дребно. След време наркотиците щели да променят всичко, а комисиите щели да погнат здравата мръсните ченгета. Засега обаче най-доброто, на което можели да се надяват, били случайни платени ангажименти: да придружат управителя на киното, за да занесе в сейфа дневните приходи, в замяна на няколко долара да се почерпят, оставени на задната седалка. Не след дълго нямало да се гледа с добро око дори на почерпка за обяд, макар че на повечето места в района на Девети участък и бездруго не го правели. Ченгетата сами си плащали обяда, кафето и поничките. Повечето се хранели в участъка. Било по-евтино, а и в района и бездруго нямало много ресторантчета, които допадали на полицаите, като изключим „Максорлис“ със сандвичите с шунка и сирене чедар, залети с лютива горчица, или по-късно „Джак Угаждача“ на Трета улица, макар че ако обядваш там, след това ще си в състояние само да се потупваш по корема и да стенеш до края на деня. Момчетата от Седми участък били късметлии, понеже си имали „Катц“, обаче колегите им от Девети нямали право да минават границата само защото пушената наденица другаде е по-вкусна. Това не бе позволено в нюйоркската полиция.

В нощта, когато бил намерен първият труп, Джими записвал обажданията през първата половина от обиколката. Негово задължение било да записва всичко, а задължение на шофьора — да върти волана. По средата се разменяли. Джими бил по-добрият хроникьор. Имал набито око и силна памет. А Уил притежавал достатъчно безразсъдство, за да шофира по-хубаво. Двамата заедно били добър екип.

Повикали ги на някакво парти на Авеню А — съседи се оплаквали от шума. Когато стигнали до сградата, една млада жена повръщала в канавката, а приятелят й придържал косата да не пада около лицето и я галел по гърба. Били толкова дрогирани, че почти не удостоили с поглед двамата полицаи.